— Хектор може би е подозирал за двойната игра на Ралф — подхвърли Фанър.
— Или пък някой от пласьорите е подшушнал на Диас за измяната на Ралф. Има и трета възможност: Хектор въобще не е искал да купи дрогата. Искал е само да се добере до мен.
— Защо мислиш така?
— Не намерихме парите. Ако Диас наистина е мислил да купува дрогата, къде са пачките с банкнотите?
— Ами ако е решил просто да заграби наркотика, а не да го купува? — предположи Фанър.
— Но тогава никой повече няма да рискува да прави сделки с него — възрази му Дейв.
— Хм… Може пък намерението му да е било да изчезне с парите завинаги и повече да не напуска пределите на Мексико — дълбокомислено отбеляза Фанър.
— Е, това никога няма да го узнаем — намесих се аз.
Фанър само кимна замислено.
— Кой застреля Диас?
— Аз.
— През джоба на якето?
— Точно така.
— А защо пред джоба? Можеше да не го улучиш.
— Забравяш второто правило на всеки стрелец.
— Второто ли? А кое е първото?
— Да имаш с какво да стреляш.
— Хм, да, така си е. Е, какво тогава е второто правило.
— Да не изпускаш оръжието от ръката си.
— Аха. Ами Диас знаеше ли това правило?
— Разбира се, само че ръката му не беше в джоба. Може би защото неговият револвер беше по-голям от моя.
— А може би защото винаги те е подозирал в неспазване на тези две основни правила.
Аз се усмихнах.
— Очевидно Диас не е бил съвсем наясно с основни правила, задължителни за всеки стрелец — заключи Фанър.
В този момент пристигна линейката и санитарите веднага се заеха с Дейв.
На следващата сутрин Хедър и аз посетихме Дейв в болницата. Тя носеше миниатюрна коледна елха с богата украса. Аз пък му занесох една книга.
Заварихме в болничната стая Джейсън и Аксел Мършън — тъкмо щяха да си тръгват, когато Хедър и аз се появихме на прага. Пръв заговори баща ми, седнал на стола до прозореца:
— Ако в леглото лежах аз, а не Дейв, щеше ли да ме посетиш?
— Сигурно нямаше въобще да се сети — въздъхна Дейв. — Нали си го знаем Тайлър. — Дейв се обърна към мен: — И двамата бяхме ранени в бедрата, но защо моята рана се оказа по-сериозна от твоята?
— Защото той е Уайът Ърп — компетентно отбеляза Хедър.
— Ще дойдеш ли пак в болницата? — попита Акс.
— Не знам. Вероятно утре ще се отбия — отговорих аз и се обърнах към Дейв. — Е, как е раната? Ще се оправиш ли скоро?
— Тази седмица няма да мога да ти правя компания нито за кроса, нито във фитнес залата.
— А как е сестрата?
— Работата е там, че на този етаж има само мъже санитари и нито една медицинска сестра.
— Тогава Джейсън сигурно вече ти е предложил да си размените местата?
— Хей, приятел — възмути се Джейсън, — един гей никога няма да се шегува с твоите слабости. Кога ще се научиш да бъдеш по-толерантен?
— Да, зная — промърморих аз и докоснах Джейсън по рамото. — Но не можеш да ме упрекваш, че досега не съм бил толерантен с теб.
Атмосферата се успокои. Ако не съвсем, то поне донякъде.
В този момент в стаята нахлу санитарят, който се грижеше за всичките пациенти в дъното на коридора, към които се числеше и Дейв.
— Достатъчно, господа. Време е да напуснете болницата. Нашите пациенти се нуждаят от почивка. Особено господин Майкълс, защото раната в крака му още не е зараснала.
Погледнах с недоумение към Дейв, не се стърпях и го попитах:
— Нима тук те наричат господин Майкълс?
В отговор той беззвучно помръдна устни, така че само аз да прочета посланието му: „Защо не ме целунеш по задника?“. В отговор аз му връчих книгата, която му бях избрал. Дейв я взе и прочете гласно заглавието: „Водката: Нежеланият дар на съдбата“.
— Велико! Ще я прочета само за една нощ — отбеляза той.
— Тогава ще ти донеса още една, която е на бюрото в кабинета ми. Нарича се „Болката от общуването с Тайлър Ванс“.
Никой не се засмя.
— Всички вие окончателно сте загубили чувството си за хумор — констатирах аз с огорчение и тръгнах към вратата.
Останалите посетители последваха примера ми.
Дейв се надигна в леглото и вдигна палец, за да ми напомни, че всичко ще се оправи. Той винаги е бил най-преданият ми приятел и затова аз се успокоих, когато видях ободряващия му жест. В момента за мен нямаше нищо по-важно от надеждата, че добрият стар Дейв Майкълс скоро ще бъде край мен. В мигове на щастие и в мигове на изпитания.