Хедър остана смълчана на седалката си, замислена върху последните ми думи. Подозирах, че те никак не й се понравиха.
Е, и на мен също. Това, което навремето вършех за полковник Макелрой — и за добрия стар Чичо Сам — все още подхранваше кошмарните ми сънища. Нали така ни плашеха психиатрите — всичко се започва със серия нощни кошмари, за да свърши с… Тръснах глава, за да прогоня черните мисли. Точно сега нямах време за тях.
За утеха подгоних поршето като обезумял.
Само след четири минути стигнахме паркинга пред магазина за рибарски принадлежности, собственост на Боби Тю. От рязкото спиране задницата на колата поднесе и гумите издълбаха внушителни дири в дребния чакъл, с който бе насипана алеята. Хедър посочи към табелите, щедро обещаващи небивал улов на запалените рибари:
— Ето там! Колата на баща ти!
А само на двадесет метра от нея съгледах и нейният собственик.
Паднал на колене върху чакъла, с капеща от носа и от устата му кръв…
Беше заобиколен от четирима мъжаги. Но нито един от тях не беше Ферон Саймънс. Единият от мъжете държеше в ръка тръбен ключ за джанти, а другият — парче от тръба.
С трескаво завъртане се освободих от сакото и изскочих от поршето.
— Носиш ли пистолет? — извика Хедър след мен.
Без да се обръщам, аз само поклатих глава.
— Ще ти е нужно оръжие!
— Не. Няма да се наложи — успокоих я аз и се завтекох на помощ на баща ми.
5.
Четиримата нападатели извърнаха лица към мен. Щом усетиха, че връхлитам върху тях, те веднага се подредиха в редица. Баща ми остана скрит зад гърбовете им, зает с бърсането на кръвта от лицето си с опакото на ръката, приклекнал безпомощно, неспособен да се изправи.
Хлапакът с парчето тръба в ръка очевидно беше водачът на бандата. Именно затова той пръв ме заговори, без да се притеснява за елементарната учтивост:
— К’во искаш бе, шибаняк?
— Стига… — изпъшка отзад баща ми. — Не съм чак толкова зле, колкото ти изглеждам. Просто ми потече повече кръв от друг път. Този безмозъчен тип ме халоса с тръбата — продължи той, като кимна към приятелчето, стискащо тръбата. — Дано нямам нещо счупено…
— Затваряй си устата, дъртако! — кресна водачът.
Аз вперих поглед в лицето му. Главата му стърчеше над моята — дангалакът стигаше до метър и деветдесет и два, но не тежеше повече от мен.
— Истина ли е това, което чух? Ударил ли си баща ми с тръбата?
— Хич не ми пука дали това котешко лайно ти е баща, или не. Знам само, че го цапардосах с тръбата. Искаш ли и ти да я опиташ, задник такъв?
— Искам, разбира се.
— К’во рече?
— Искам да я опитам. Хайде, фрасни ме с тръбата де!
Беше достатъчно висок и жилест, чевръст и подъл, за да ме подреди така, че и родната ми майка да не може да ме познае, но му липсваше едно — малко досетливост, колкото да прикрие намеренията си. Зениците му се разшириха от ярост. Леко изопна дясното си рамо назад, за да замахне с все сила. Но аз сграбчих тръбата за другия край, миг преди тя да профучи на две педи от челюстта ми и веднага я завъртях надолу. Юначагата — мъжко момче няма спор — го досрамя да я пусне и да отстъпи две крачки назад. Опита се да я изскубне от ръцете ми, но това го принуди да се наведе надолу. Ала късно, безнадеждно късно, защото вече бях издърпал тръбата към хълбока си. Китката му се изви болезнено, а лакътят му едва не излезе от ставата. Стиснах го за китката толкова здраво, че оня изврещя, издърпах тръбата с лявата си ръка и сплесках носа му с нея. С неговата тръба по неговия нос. Той рухна на колене. Кръвта шурна от сплесканите му ноздри. Но ръцете му още бяха преплетени с моите като челюсти на менгеме. Следващият удар с тръбата премаза четирите пръста на дясната му ръка. Веднага след това се завъртях и без да отпускам другата му китка, го метнах към съседа му отляво. Здравеняк номер едно се заплете в краката на здравеняк номер две, който услужливо отскочи, за да не се стовари в краката му окървавеното му приятелче.
В този миг върху гърба ми понечи да се метне специалистът по джантите и тръбните ключове за демонтаж. Деветдесет килограма лой и кости, може би с добавка само от пет-шест килограма мускули. Нападна ме отдясно, с вдигнат тръбен ключ, твърдо решен да ми смъкне скалпа. Но аз го посрещнах с един десен прав, точно в ларинкса, а след броени секунди, за да се застраховам от неприятни изненади, го халосах с тръбата над ухото. Той се строполи като чувал с картофи. Тръбният ключ, който стискаше с толкова ярост в ръката си, се изтърколи на паважа. Съседът му още по-отдясно — да го наречем номер четири, горящ от желание да не пропусне сгодния случай се втурна насреща ми, размахвайки ръце, сякаш досега никога не бе участвал в ръкопашна схватка. За миг изпитах жал за хлапака, но си спомних какво бе сторил на баща ми. Негодникът бе съзерцавал с наслада как приятелчетата му бяха малтретирали безпомощния ми родител. Затова отстъпих настрани, с любезното намерение да не му препречвам пътя. Но в мига, в който профуча покрай хълбока ми, силно замахнах с тръбата — право в лакътя му. Навярно успях да му счупя костта, ако можеше да се съди по хрущенето. Винаги личи кога се трошат кости. Но и той ми помогна за диагнозата, защото нададе ужасяващ крясък. Застигнах го на три метра назад, паднал върху паветата, притиснал ранената си ръка към гърдите. Изритах го с все сила в дясното коляно. Отново се чу онзи сух, зловещ звук като при трошене на кости. Нападател номер четири се сгърчи на паважа, а аз се възползвах от паузата, за да го перна с тръбата по тила и да го изпратя за дълго в царството на сънищата.