Няколко секунди не чух нито звук в слушалката, но накрая тя ме попита:
— Успя ли да поздравиш Хектор от мен?
— Не. Нямаше много време да си разменяме поздрави. Но все пак успях да предам съобщение от една друга, много скъпа за мен личност.
Последва още по-дълга пауза.
— Още ли си на линията? — осмелих се аз да наруша тягостната тишина.
— Да. Кой знае защо никак не ми се иска да свърши някога този разговор…
— Също и аз. Илоиз?
Отново кикот.
— Хм… Какво?
— Ако се нуждаеш от нещо…
— Още ли мога да разчитам на теб?
— Разбира се, че можеш.
Пак пауза. Дълга.
— Знаеш ли, има нещо тъжно, много тъжно в цялата тази история.
— Какво?
— В това, че повярвах, че мога да разчитам на теб. Още само две думи, Тайлър… Не зяпай блондинките около бара. За да не си навлечеш гнева на Хедър.
С тези думи разговорът приключи.
Веднага скочих от стола и се завтекох към телефонния автомат в коридора пред тоалетните. Една от слушалките висеше безжизнено, а наоколо още се усещаше уханието на силен, но не и неприятен екзотичен парфюм.
Върнах се на масата. Там ме очакваше малко пакетче, завързано с червена панделка.
Сковано се настаних на стола, без да откъсвам поглед от панделката.
Най-после не издържах и я развързах.
Вътре намерих празна гилза, увита в лист хартия. Гилзата беше дълга, тънка и блестяща. Личеше си, че беше употребявана. Веднага познах, че беше от патрони за „Магнум-308“. Оръжие за прецизна стрелба от дълго разстояние.
Например за поразяване на мишена от четиристотин метра.
На листа видях следните редове, изписани с елегантен почерк:
Нали ти казах да не поемаш никакви рискове с този хипопотам!
Но ти си остана твърдоглав докрай!
Х. К.
За дълго останах така, загледан в листа и в гилзата, преди да напусна ресторанта, успокоен, но с доза тъга и меланхолия в сърцето.
Епилог
Кълън и аз, излегнати на дивана пред трепкащите и чезнещи пламъци в камината, съзерцавахме в унес поклащането на клонките на елхата, олюляването на стъклените топки, примигването на лампичките, нанизани в кръстосани гирлянди. Етъл и баща ми тази година предпочетоха да опаковат подаръците си като колети и да не ги поднесат лично, а да ги оставят, с надлежно надписани върху пакетите имена на получателите, край яслите с фигурката на Младенеца в подножието на елхата. Там беше пълно с ярки опаковки, във всички цветове на дъгата, с копринени панделки и бели конци, отмъкнати от преждите на Етъл, както и със стръкове имел и зеленика. Най-красива, поне според мен, беше куклата на Дядо Коледа, но не бяха за изхвърляне и херувимчетата, и Божията майка, и Младенеца в скута й. И снежинките, безчетните снежинки, посипани по главите и раменете на фигурките.
С една дума, Коледа.
Любимият ми празник.
Също и на Кълън. Той седеше до мен, облегнат на ръката ми, току-що изкъпан, дори още топъл от горещата баня. Бузките му бяха червени като цвят на коледно цвете, а клепачите му — наполовина притворени. Вече задрямваше, може би дори бе започнал да сънува шоколадовите бонбони, които му кара Дядо Коледа с грамадната си шейна, теглена от осем северни елена…
Но Кълън отказваше да се предаде в плен на съня и повдигаше клепачи, за да се полюбува на миниатюрните фигурки на кънкьорите, размахали ръце над пластмасовото езеро, загрижени да вземат острия завой, без да се възгордяват от сложните осморки, изписани от кънките им и очертани зад гърбовете им върху леда, макар този лед да беше от поливинилхлорид. Погледът му за миг се отклони към коледната елха, после към фигурата на ангела, за да се спре върху Младенеца.
— Татко?
— Какво?
— Сигурен ли си, че Дядо Коледа е измислен?
— Да.
— Ама си сигурен, че го има Исус?
— Да.
Очите му потърсиха моите.
— Ама съвсем сигурен?
— Да, момчето ми.
— Честна дума?
— Честна.
— И това е много хубаво, нали? — усмихна ми се той.
— Най-хубавото.
Синът ми обгърна показалеца ми с пръстчетата си, след което главицата му клюмна надолу покрай лакътя ми. Сънят най-после го приюти. Както и онзи, вечният, майка му… преди години.
Може би сега те двамата се прегръщат за Коледа.