— Ферон трябваше да пристигне тук след няколко часа, за да се оправим с парите.
— Така ли? За много пари ли става дума?
— Тц. Цяло лято той се разтакава от единия до другия край на щата, за да пробва късмета си. Има се за голям ловец. Даже си купи само за сафаритата нов джип, от най-мощните, „Додж Рам V-8“. Пазеше го като зениците си… да не би да се одраска преди първия лов…
— Тогава защо ти и твоите апапи решихте да обработите баща ми?
Изчаках поредицата от мъчителни въздишки да секне.
— Ферон ни рече, че тези дни може да цъфне някой непознат и да започне да души и подпитва за него. Рече ни още да го понатупаме, а той после щял да се разправя с него.
— А каза ли кого очаква?
— Тц. Само ни подхвърли, че щял да бъде някакъв тлъст мексиканец.
— Нима баща ми ти прилича на мексиканец?
Онзи трескаво поклати глава.
— Баща ти засегна с приказките си шефа. А шефът никак не обича да го дразнят с тъпи въпроси, нищо че не е мексиканец.
Смръщената ми физиономия така го сплаши, че той веднага си спомни колко кости вече му бях потрошил. Тъпоумното копеле реши, че сега е моментът да се сгърчи от болка. Не беше сигурен какво съм решил — да му клъцна ухото или да му сплескам и другия лакът.
Но аз го изненадах, като посочих към здравеняк номер едно.
— Този ли е шефът?
Онзи веднага кимна.
Вгледах се в номер едно, който се въргаляше на паважа сред локва кръв, преди да продължа:
— Добре. Сега ме слушай. Отивате в болницата, за да ви закърпят, а после събираш приятелчетата си и веднага напускате Грийнсбъро. Защото лошо ви се пише, ако отново ви засека някъде наблизо. Ще ме ядосате истински, а тогава ставам много по-лош.
Той кимна послушно, напълно съгласен с мен.
Изправих го на крака.
— А, да, има още нещо.
Той вдигна вежди и се напрегна, за да не пропусне нито една дума.
— Ако утре или след ден-два потегля към Тейлърсвил и не заваря там Ферон Саймънс, ще те открия, рано или късно. Теб и твоите приятелчета. Дори и ако се укриете в Руанда. Разбра ли?
Последва кимване, изпълнено с разбиране.
— Знаеш ли къде се намира Руанда?
— Не, ама туй хич няма значение. Няма да съобщавам на Ферон. Нито ще му каже някой от моите хора. — Той кимна към изпонатръшканите си приятелчета.
— Обещаваш ли?
— Проклет да бъда, ако не стане така!
— Ще го запомня — заканих се аз и го оставих да ближе раните си.
6.
От половин час висях в коридора пред спешното отделение на болницата. Крачех нетърпеливо, пет крачки напред и още толкова назад. Спирах само за да отпия от кафето, вече изстинало и блудкаво, каквото може да получиш само в някоя от държавните болници. Но въпреки че бях изпил шест чаши, още не можех да се съживя. Хедър седеше на пейката до отсрещната стена на коридора и старателно избягваше погледа ми. Е, добре, щом така е решила…
От превързочната се показа едно момиче с гипсиран крак. Поддържаше я доста по-възрастен мъж, вероятно баща й. Двамата бавно се отдалечиха към дъното на коридора и там завиха надясно, към рентгена.
Отсреща Хедър запали втората си цигара откакто се бях появил в коридора. Лош навик, който бе придобила напоследък, макар и да твърдеше, че се съпротивлява упорито. Засега съпротивата й срещу цигарите нямаше успех. Замислена за нещо свое, тя вдигна глава и изпусна дим към тавана.
— Господин Тайлър Ванс? — промърмори зад мен една от болничните сестри, с вид на погребален агент.
— Да не би да е умрял? — сепнах се аз.
Тя се нацупи демонстративно. Очевидно не оцени шегата ми. Може би този път бях попрекалил.
— Раните му изискваха петнадесет шева. Но след малко ще го изкарат навън.
Не си позволих повече коментари, само кимнах признателно.
Сестрата се обърна, но преди да се отправи обратно към залата, се поколеба, спря се, сви устни и добави засегнато:
— Вашият баща се оказа много несдържан. Ругаеше като хамалин.
— Наследил го е от майка си — пророних аз с още по-засегнат тон. — Заченала го е на палубата на кораба „Мейн“.
Сестрата ме дари с унищожителен поглед, който би изпепелил всеки мъж, по-дребен на ръст от мен.
Най-после се разтвориха двете крила на вратата към операционната и оттам се показа моят родител, натоварен на инвалидна количка, тласкана от най-миловидната сестра в целия щат. Предишния път, когато бе посетил болницата — това за съжаление не беше много отдавна — също беше извадил късмет. На някои винаги им върви и им се падат най-очарователните болногледачки. Младичката сестра дотътри количката до пейката, удостои ме с усмивка, от която ми изтръпнаха крайниците, след което се обърна и бавно се отдалечи.