Ето че започна поредният тур до отсрещната стена.
Върху масивната дъбова маса беше поставила нощна лампа — драгоценен антикварен екземпляр от миналия век, както и фотография в рамка на моя милост. По този фотопортрет не се виждаха драскотини — следи от обстрелване със стрелички. Или поне засега портретът не беше използван като мишена на нейния гняв. Широкият екран на телевизора на Хедър пръскаше синкаво сияние в просторната всекидневна. На екрана течеше поредното интервю с популярна кинозвезда.
От цигарата в ръката й се виеше тъничка струя синкав дим към тавана, макар Хедър прекрасно да знаеше колко силно ненавиждам този неин навик. По принцип тя не си позволяваше да пуши във всекидневната, и то не само за да предпазва все още незасегнатите от глобалното замърсяване бели дробове на Уеб. Издиша една тънка струйка дим и закрачи нервно към отсрещната стена. Щом стигна до непреодолимото препятствие, Хедър пусна следващата струя, обърна се и пое в обратната посока. Виждах едва ли не нагледно как дробовете й почерняват при всеки кръгом.
— Дали да си тръгна? — гласно се запитах аз. — Не искам да ме обвиняват после, че съм съпричастен със самоубийството ти с диагноза рак на белите дробове.
С гневен жест тя смачка угарката в пепелника, след което кръстоса ръце пред гърдите си, за да ги спре да не посегнат към следващата цигара. И отново закрачи напред-назад, но този път с още по-припряна и вбесяваща нервност.
— Вече е прекалено късно да се опитваш да промениш нещо. Защото ти си причината да не съм на себе си.
— Не съм те принуждавал да пушиш цигара след цигара.
— Не, не си, но след преживяното вчера следобед още не мога да се окопитя. И всичко това, благодарение на теб!
— Готов съм да ти се извиня, ако от това ще ти олекне. Длъжен бях да открия баща си, преди да му се е случило нещо ужасно… нещо, пред което лекарите от болницата да вдигнат безпомощно рамене. Нима не разбираш, че ако се бях забавил още малко, последиците може би щяха да бъдат необратими. Вярваш ли, че ако бях помолил онези хлапаци да го оставят на мира, щяха да ме послушат? Та те просто не ми дадоха друг шанс. Какво друго ми оставаше, освен да ги понатупам здравата?
Тя се закова на място, вперила поглед в лицето ми.
— Да, понатупа ги, но точно заради това сега съм така разстроена. Защото го направи, без да ти мигне окото.
Хедър се отпусна на дивана, с явното намерение да остане в най-отдалечения от мен ъгъл на всекидневната.
Продължавах да се клатушкам на стола, докато отпивах от изстиналия чай.
Прехапала устни, Хедър продължи да предъвква мислите си:
— Никога не съм виждала нещо подобно. Дори и в най-кървавите, най-жестоките екшъни на Чък Норис. Когато пристигнахме там, първо си помислих, че се опитваш да ги сплашиш, да ги склониш да освободят баща ти, та затова се държиш толкова наперено. И в същото време някак си… не ти пукаше. Никак не изглеждаше изплашен, но тогава си казах, че това е хитър номер, за да спечелиш ценно психологическо предимство. Кой не би се изплашил, когато насреща му се изправят четирима яки мъжаги, двама от които размахват нож… или парче стоманена тръба пред лицето му? А ти точно тогава се впусна във вихъра на боя… — Тя замлъкна. Раменете й потръпнаха. — Искам най-после да разбереш, Тайлър, че след всичките ужасии от миналото лято вече не мога да понасям сцени с размяна на удари в зъбите и други подобни жестокости! Но не, този път ме ужаси не толкова размяната на удари под и над пояса, колкото нещо друго. Знаеш ли кое ме сепна най-силно? Ужаси ме начинът, по който ти си проправи път сред онези типове. Като топка за боулинг, която поваля кеглите отляво и отдясно. Не само че не ти трепна дори окото — поне от страх, че ще те осакатят в следващата секунда. Не, ти въобще не показа никакъв признак на емоции. Напълно безчувствен, като някакъв всяващ смъртен ужас робот. Дори гняв не бе изписан на лицето ти. Та даже Джеймс Бонд изглежда по-симпатичен и някак си по-човечен на екрана, когато пребива от бой поредния негодяй. Но не и ти, Тайлър.
Тя млъкна и се вторачи в мен. Очевидно беше мой ред да внеса оживление в разговора, затова заговорих, макар и с нежелание:
— Джеймс Бонд е герой от филмите. Но в живота не става така, Хедър. В реалния живот не ти е позволен луксът да изпитваш каквито и да било емоции, дори да става дума за задължението да победиш на всяка цена. Не желанието, а задължението да победиш. Да победиш на всяка цена! Защото ако си позволя да изгубя контрол върху тялото, сетивата и мозъка си дори и само за частица от секундата, още в следващия миг може би ще съм мъртъв. Или… или пък ще изгубя битката, в която залогът сме ние тримата — ти, баща ми и аз…