Выбрать главу

За срещата ми С Макелрой през онези мрачни и жестоки дни, за парализиращото разсъдъка озлобление, което тогава ме бе обзело…

За това как ме изпратиха в Тайланд, за свръхинтензивните тренировки в изкуството да убиваш с един замах. Най-много с два…

За самотното патрулиране, за дебненето в гъсталаците…

За убийствата от засада…

За всички убийства…

О, господи!

Не, невъзможно ми бе да й обясня колко се срамувах заради тогавашните ми „подвизи“.

Докато й разказвах всичките тези ужасии, Хедър се свлече от дивана и седна на пода до мен, в краката ми, после се премести в скута ми, за да погали косата и лицето ми. В прекрасните й очи видях сълзи, страх, гняв, обида, мъка. И съчувствие. Защото не успях да прикрия болката си, макар че й говорех за отдавна минали събития. Отдалечени на светлинни години от нея, от тази стая, от този живот. От Кълън. Тя ме бе принудила да се потопя отново в онзи ад, в най-мрачния период от моето минало, където никога не исках да се завръщам, за нищо на света…

Когато най-после млъкнах, изчерпан и омаломощен от връхлетелите ме кошмари, Хедър ме целуна нежно по бузата, после по ухото, по врата… Притисна ме към облегалката, пое ръката ми в своята… Погали я… Отново ме целуна, този път по устните, с което окончателно ме върна в настоящето.

— Съжалявам, Тайлър. Така ми е жал за теб… — промълви тя.

— Ти си заслужи правото да узнаеш истината.

— Но това е нечовешко! Да живееш с такива ужасни спомени! Как си могъл да издържиш?

— Понякога и аз не мога да си го обясня. Ако нямах Кълън, може би нямаше да издържа. Е, и Тес ми помогна.

— Тя някога интересувала ли се е от миналото ти?

— Не. Никога.

— Безкрайно съжалявам, Тайлър…

— Няма за какво.

— … че си бил принуден да изживееш всичко това.

— По-добре ще е да го забравим. Да го погребем.

Тя ме прегърна страстно и ме притегни към себе си, за да ме задържи за дълго така. Не усетих как се озовах на пода, в прегръдките й.

За да ме върне отново такъв в състоянието, в което бях преди началото на този кошмарен разказ.

8.

Тейлърсвил е само на два часа път от Грийнсбъро. Достатъчно е да потеглите на запад по федералната магистрала I-40, да стигнете до Стейтсвил, а там да отбиете колата си в северна посока, по щатско шосе 90, Северна Каролина. Теренът там е силно пресечен, защото неуморно се редуват хълм след хълм, при това осеян с дървета, чиито листа окапват още при първия повей на есента. Което никак не ми харесва, защото винаги са ме потискали унилите пейзажи, лишени от живителна зеленина. Поне моето миниатюрно „Субару Импреса“ не ми създаваше никакви ядове, защото напредваше послушно по шосето. Е, не можеше да се сравнява с онази „Тойота Супра“, която карах до миналата пролет, преди да бъде надупчена от куршумите на бандитите. Как можеше субаруто да съперничи на тойотата, след като тойотата притежаваше шест цилиндъра, турбодвигател и безброй конски сили, докато субаруто се задъхваше по стръмното със своите четири цилиндъра. Оставаше ми поне утехата, че ако някоя красавица се престраши да пътува с моето „Субару Импреса“, няма да се страхува за живота си, освен ако аз не реша да се превъплътя в ролята на състезател от Формула 1. Все пак тази скромна рожба на японското автомобилостроене, само с две врати, притежава поне едно предимство пред претенциозната „Тойота Супра“ — субаруто е по-леко с половин тон. И неговите сто тридесет и пет коня са му достатъчни, за да изпълнява покорно нарежданията на собственика си, без да се плаши от дъжд или сняг, от кал или пясък.

Може би ще ме попитате защо реших да свърша една работа, обещаваща да ми донесе само петнадесет хиляди долара, като използвам кола за петдесет хиляди долара. Още повече че миналата пролет също излязох да се поразходя с вярната си тойота, която беше по-старичка, но не по-малко яка и освен това с двигател, непробиваем за куршуми — поне според уверенията на производителя. Е, впоследствие не се оказа напълно непробиваем, но нека да не издребняваме. Госпожица Нели, която винаги се е нагърбвала с моите автомобилни застраховки, в първия миг помисли, че се майтапя с нея, когато й докладвах за пораженията, които бе понесла тойотата. Наложи се още няколко минути да я убеждавам разгорещено в правотата на твърденията си, след което тя ядосано тръсна глава и започна да размахва като ветрило вестника, оставен на бюрото й. Също като мама навремето в църквата, когато ни водеше със сестра ми на неделните служби в най-горещите летни месеци. Когато лицето й най-сетне възвърна цвета си, госпожица Нели ми махна с ръка да млъкна и затрака по клавиатурата на компютъра.