Или искаше само аз да забележа, и то още в първия миг, че е въоръжен.
Мъжагата изръмжа, без да губи време за встъпителни слова:
— Искаме си парите. Нашите пари!
От страх очите на Кълън се разшириха като топки за голф, но той не помръдна от мястото си. Добро момче.
За да не си губя времето в порочно безделие, извадих обратно от кутията снопчето бяла ружа, което току-що бях поставил там и се опитах да спечеля поне няколко секунди. Трябваше да преценя разстоянието между мен и неканения гост. По пряка линия, през лагерния огън, имаше някъде към шест метра. Или най-много седем. Но непознатият бавно се приближаваше към мен и методично стопяваше дори и тази скромна дистанция. Пристъпваше предпазливо. Оставаше ми само утехата, че от толкова близко няма да му е много приятно да стреля в мен.
Защото един-единствен изстрел е напълно достатъчен, когато си само на няколко метра от мишената. Особено когато мишената е невъоръжена.
Реших да прибегна до тактичността, дипломацията и пълното неведение. Макар че само последното не ме затрудняваше.
— Какви пари? — попитах аз.
Масивната фигура, цялата в черно, ме изгледа в упор и аз се изплаших да не пробие дупка в челото ми. Без да си прави труда да се бърка под мишницата.
— Не ме карай да се гневя, защото… Говоря за нашите два милиона. Долара.
Страхът не закъсня да стегне в лепкавите си пипала гърлото ми. Преди миг само се опасявах, че се досещам за какви пари ми говори той. А сега бях сигурен.
— Защо мислиш, че аз съм ги взел?
— Ти уби Валентин Резович. Онзи, който задигна парите ни. Нашите пари!
— Но след това полицията прибра парите. Вашите пари.
— Не. Парите не са в полицията.
Това беше изненада за мен. Доста неприятна. От най-неприятните.
— Сигурен ли си?
Той кимна.
— Е, поне в едно съм сигурен. Не съм се докосвал до сухото. Въобще не съм си присвоил нещо чуждо — натъртено повторих аз.
— Сухото?
Реших отново да се опитам да спечеля няколко секунди, колкото да преценя заплахата.
— Сухото — това е един от многото американски лафове за мангизите.
— Мангизи ли? Не те разбирам… — Очевидно не разбираше и от балкански жаргон. Нали беше от Босна? Той сведе чело, а сетне най-неочаквано се ухили. Лъснаха два реда бели зъби, сред които проблесна един златен. — Нали не искаш сам да си стегнеш въжето около врата?
— Искаш да кажеш примката.
— Примката, да, така е по-точно — усмихна се той, широко и сърдечно, като добър стар приятел.
Приятел, ама с пищов под мишницата.
— Не, господин Ванс, не съм дошъл, за да ти стегна примката. Точно ти най-лесно ще откриеш парите, защото саморъчно застреля Резович. Ти, който… — Мъжът се запъна, търсейки точната дума. — … абе ти ни създаде такива главоболия, че… Но сега ще уредиш всичко. Разбрахме ли се?
— Но защо тъкмо аз? Защо не се обърнете към полицията?
Той поклати глава.
— Не. Никакви ченгета. Нали не ченгетата, а ти надуши къде се крие Резович. И ти му пръсна мозъка, а не полицията. Това е твой проблем. Работа за теб. Не за ченгетата.
— А защо пък да е за мен?
Той недоволно поклати глава. Не много, само леко, като че бе подразнен от някакъв неприятен вкус в устата.
— Защото ние ще те заставим да се заемеш с нея.
Останах вцепенен, без да откъсвам поглед от подутината под мишницата му.
— Не обичам да ме заплашват.
— Нямаш избор. Не си въоръжен. Освен това, досега можех лесно да те издебна и да те ликвидирам още с първия изстрел. Виж какъв мрак е наоколо. Но вместо това аз — като разумен човек — предпочетох да разменим няколко думи. Сега е твой ред да проявиш малко разум. Така че, опитай се да ни върнеш парите. Нашите пари. Отчаяно се нуждаем от тях. Десетки умират всеки ден в моята родина. Какво е още един труп? Или два?
С тези приказки ме довърши.
Но какво, по дяволите, трябваше да сторя, за да се докопам до техните два милиона долара?
Мъжът заобиколи огъня и се приближи още повече. Беше толкова близо, че едрата му фигура буквално надвисна над мен. От тази позиция лесно можех да му попреча да измъкне патлака си и той го знаеше. Неочаквано щедър жест от негова страна. Подаде ми визитна картичка, с изписан на ръка телефонен номер на гърба.