— Налъмите… това някакво цвете ли е? — учуди се Кълън.
— Само в съзнанието на Дейв — обясних му аз.
— Значи затова е цъфнал тук този приятел от далечна Босна — продължи Дейв вместо мен. — Далече от родината си, без познати, а вероятно и без много пари в джоба. Пък и нещата в родината му май никак не вървят на добре. И така, какъв е изходът? Като че ли той и останалите са нагазили до колене в тресавище и калта бавно ги поглъща. Нищо чудно да са потърсили помощ от някой или от няколко частни детектива, но и те не са успели да намерят парите им. На тяхно място и аз щях да постъпя така. Не мога само да разбера защо не дойдоха по-рано при теб.
— Дошли са да говорят с теб?! — Баща ми ме изгледа с недоумение.
— Точно така — кимна Дейв. — Защото именно той успя да открие скривалището на Резович. А сега босненците се надяват той да открие и парите им.
— Дали да не им поискам по-солидна комисионна, след като се докопам до милионите им? — замислено промърморих аз и издърпах яката на пуловера на сина ми, за да избърша носа му. В суматохата около преместването на лагера бях забравил носните кърпи в раницата си.
— Благодаря — рече Кълън и отпи още веднъж от горещото какао, преди да завинти чашата на термоса.
— Винаги на твоите услуги. Но си дръж главата изправена, иначе при всяко отпиване носът ти ще се топва в какаото.
— Ама че сте смешни! — изхили се Дейв, но смехът му мигом секна, щом зърна намръщената ми физиономия. Не беше негова работа да се бърка във възпитанието на сина ми.
— Уф, татко, къде е…
Строгият ми поглед въобще не спря Кълън. Какъв ли ще бъде само след пет години?
Въздъхнах примирено.
— Защо ми се струва, че тези приятелчета не са много далече и нямат никакво намерение да ме изпуснат?
— О, да! Можеш да разчиташ на тях. Такива не изпускат лесно жертвите си — ехидно отбеляза Дейв.
— Дори можем да се обзаложим — намеси се баща ми, — че ще ни следват през целия път до дома. Разбира се, на прилична дистанция. Колкото е обсегът на реномираните пушки с оптически мерник.
— Онзи тип ти остави телефонния си номер — припомни ми Кълън. Явно бе забравил какво му бях наредил преди малко, защото отново обърса носа си с плетената яка на вълнения пуловер.
За сетен път въздъхнах примирено.
— Започвам да подозирам, че и тримата имате право. По дяволите, май наистина е така! Ще се наложи да изпълня поръчката на онези тъмни балкански субекти!
— Не ругай пред него — сопна се баща ми.
— Извинявай, Дейв.
— Не пред него, мътните те взели! Пред детето — ядоса се баща ми.
— Не ругай пред дете… — промърмори Дейв, ала баща ми го скастри:
— А ти не се бъркай в семейни работи! Това с мътните не е ругатня. Да не си помислиш, че…
Развеселен от размяната на любезности Кълън се засмя, но се закашля и смъкна яката на вълнения си пуловер, този път окончателно.
След като всичко утихна, Оди потри ръце, за да се стопли, и загрижено добави:
— Ти наистина ли вярваш, че можеш да измъкнеш комисионна от онези типове?
— Само се пошегувах, папа.
Но вече бе прекалено късно. Играта бе започнала.
2.
Всички спяха. Освен аз и мишката. Чувах църкането й на пресекулки някъде под дъските на пода във всекидневната, докато се клатушках в люлеещия се стол на Лорънс Гудал. Бог да даде покой на душата му. Той беше издъхнал точно тук, върху покрития с линолеум под. В своята фермерска къща. Застрелян от хора, които никога не го бяха виждали преди това, нито пък знаеха кой е той. Всъщност, те така и не разбраха кого бяха пронизали в гърдите. Гръмнаха го ей така, както се очиства някой помияр в канавката, защото бяха безмилостни и безскрупулни копелета.
Лорънс се бе опитал да ми помогне, като ни предложи подслон… на мен и на Кълън, както и на Хедър Патерсън — дамата, към която никак не съм безразличен — а също и на нейното синче Уеб. Именно заради прекалената си доброта Лорънс заплати с живота си.
Люлеех се на стола, унесен в мисли и спомени…
Пред очите ми отново изплува страховитата сцена на обира в банката, когато Михаил, братът на босненеца Валентин Резович, се опита да ме надупчи с автомата и да ме превърне в кървава пихтия като за храна на изгладнели акули, но вместо мен, той се свлече на земята и цопна в локвата от собствената си кръв…
А сетне настъпи кошмарът на разплатата, когато Валентин Резович и Хектор Диас — онова злобно изчадие, огромната горила, запълваща рамката на вратата, без да остави пролука дори за слънчев лъч — се заеха с моето ликвидиране, а после посегнаха и на Кълън…