И последната престрелка, при която, за да спася сина си — отвлечен и вързан за дървото в предния двор на Лорънс Гудал — аз примамих Валентин в къщата и му пуснах един куршум, след което с два откоса направих Хектор на решето. Погледът ми се оцъкли, когато видях как гигантът бере душа и се дави в кръвта си, точно тук, в тази стая, опитвайки се да напъха обратно червата в разпрания си корем, разпран благодарение и на точния мерник на баща ми и на безотказността на стария му револвер…
Свлякъл се на пода до стената, Резович ни следеше с безпомощен поглед от съседната стая и макар че вече береше душа, до последно не спря да хрипти зловещи закани. Според него, всичко това щяло да бъде детска игра пред онова, което ни очаквало занапред…
Татко, който винаги вземаше на сериозно всеки, който се опитваше да го сплаши, побърза да сложи край на хърхорещото фъфлене на Резович, като му пръсна черепа с един последен куршум, опръсквайки цялата стена.
Но с това заплахите секнаха.
И босненците потънаха вдън земя.
Цели шест мирни месеца.
До вчера…
„Сега обаче отново се върнахме на първото квадратче в играта“, казах си аз, смълчан пред чашата среднощно кафе, поклащащ се на стола на Лорънс, заслушан в шумоленето на мишката и унесен в планове за неизбежните следващи ходове.
За да не отиде всичко по дяволите, както при предишния случай, на всяка цена трябваше да потърся помощ. Вече знаех къде да я намеря.
Защото този път не биваше косъм да падне от главата на Кълън.
3.
На следващата сутрин изминахме петстотинте километра до Грийнсбъро. На задната седалка Дейв и Кълън, увлечени в играта на бандити и ченгета, надаваха диви викове, демонстрирайки уменията си по айкидо, поне доколкото им позволяваше тясното пространство. Дейв и аз се бяхме заели с обучението на сина ми в бойните изкуства още когато момчето навърши четири години. Щом пристигнахме, баща ми остана с Кълън у дома, а аз веднага се отправих към местното полицейско управление. Дейв, разбира се, пое към своя магазин за електроника.
Настаних се на неудобния стол пред познатото ми одраскано и очукано бюро на лейтенант Джон Т. Фанър, шеф на отдел „Убийства“ към полицията в Грийнсбъро, за да споделя с него тревогите си, причинени от повторната намеса на босненците в живота на моето семейство. През цялото време не откъсвах поглед от очите на Фанър, с надеждата да открия в тях искрица надежда, че ще получа помощ от него и от неговите хора. Но той ме гледаше апатично — очевидно чакаше с нетърпение да свърша с встъпителната част.
Както повечето ченгета, Фанър беше надарен с внушителна фигура — висок метър и осемдесет и седем, тежък около сто и пет-шест килограма, издокаран в костюм на „Кенъли“ за хиляда и двеста долара, с елегантна вратовръзка от „Пенкълди“ и с лъснати до блясък тъмночервени обувки от „Джонстън & Мърфи“. На всичкото отгоре на ръката му проблясваше скъп златен часовник. Но това не му пречеше да се държи грубо и безцеремонно както с колегите си, така и с външните хора, макар че специално към мен се отнасяше с малко повече респект. След като свърших с излагането на тревожните си опасения, Фанър сухо процеди:
— И какво искаш от мен в крайна сметка?
— Какво искам ли? Искам да направиш нещо, Фанър, за да се измъкна от тази идиотска ситуация.
— Как?
— Не може ли този мюсюлманин да бъде арестуван с обвинение, че се е опитвал да ме заплашва, при това с риск за живота ми?
Той поклати глава и вдигна три от пръстите на лявата си ръка. Започна да брои и да ги свива един по един.
— Първо, не го е направил в присъствие на свидетели, освен пред синчето ти вероятно, така че при разпитите неговите думи ще натежат точно толкова, колкото и твоите. Второ, само по себе си отправянето на заплахи към граждани не е престъпление. Съвсем друго е, ако се заканиш на някой полицай. Трето и последно, фермата на Гудал не е в моя район.
— Нима искаш да ми кажеш, че няма да… — започнах аз, възмутен и огорчен, но веднага млъкнах, защото в кабинета влезе един от подчинените на Фанър, понесъл солидна купчина документи.
— Благодаря, Бен — кимна лейтенантът и тръсна папките в едно от чекмеджетата на бюрото си, без дори да ги удостои с поглед.
— Очевидно и този път искаш да ме зарадваш с изявлението, че нищо не можеш да направиш, за да ме предпазиш от онези убийци.