— Само там успях да го докопам.
— Е, все някой е трябвало да се нагърби с тази работа — дълбокомислено отсъдих аз.
Нашата гостенка в капитанска униформа отново се усмихна приветливо. Освободих Кълън от прегръдката си и й подадох ръка. Тя се изправи и разтърси китката ми с юначното си ръкостискане.
— От Форт Браг ли пристигнахте? — полюбопитствах аз.
— Да.
— Към хората на Макелрой ли се числите?
— Да, към екипа на полковник Макелрой.
— Сержант Бари… — Въпросът ми увисна недовършен във въздуха.
Тя наведе очи и мрачно поклати глава. Късо подстриганата й кестенява коса подчертаваше прямотата, изписана по лицето й. Въпреки че притежаваше чин капитан, тя явно не умееше да прикрива чувствата си.
— Безкрайно съжалявам — едва чуто промълвих аз.
Тя бегло кимна, може би само за да потвърди, че е чула съболезнованията ми.
Обърнах се към Уеб:
— И така, Уебстър, длъжен съм да благодаря и на теб. Научих, че си помогнал на Кълън да издържи въпреки мрака и страха.
Кълън не закъсня да се намеси:
— Ами че как иначе! Не ме остави да се паникьосам. През цялото време остана там в стаята, с моето фенерче, готов да халоса с него всеки, който се изкачи по стъпалата!
От неочакваната похвала Уеб се изчерви до уши. Момчето се усмихна срамежливо, след което отново притисна глава към гърдите на майка си.
Добре. Много добре.
Значи всички бяха добре.
Освен мен.
Защото от напрежението имах отчаяна нужда незабавно да се завра в тоалетната.
Дейвид ме чакаше в стаята за гости на горния етаж.
— Ориентира ли се в обстановката?
— Да.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм — уверих го аз. — Защо питаш?
— Защото на долния етаж Макдъфи очаква с нетърпение да си поговорих теб. Бесен е от яд. Аз, разбира се, му казах, че трябва първо да се видиш с членовете на семейството ти. Но той напоследък като че ли не чува какво му се говори.
— По-добре ще е ти да го убедиш, защото точно сега хич не желая той да се мярка пред очите ми.
Дейв се усмихна така многозначително, както само той умее. От тези негови усмивчици на човек му иде да забегне някъде на другия край на света. Например в Парагвай.
— И това се опитах да му обясня.
— Ако започне да ме укорява, не мога да ти обещая, че няма да му избия някой зъб!
— Хайде, скъпи приятелю — подкани ме той и отпусна ръка на рамото ми. — Ще бъда до теб и няма да му позволя да те нахока.
Отидохме в кабинета ми, където Макдъфи вече губеше търпение в очакването да си побъбри с мен.
35.
Сержант Карл Макдъфи тъкмо разговаряше с помощника на местния шериф, за когото аз знаех, че ръководи дейността на детективите, разследващи всички убийства в нашия град, когато Дейв и аз се появихме в кабинета. Макдъфи бе издокаран с вратовръзка на ярки карета и джинси с цвета на волска пикня. Вероятно искаше да изглежда някъде около тридесетгодишен, въпреки че му оставаха само две-три години, за да удари шестдесетака.
Помощникът на шерифа приличаше по-малко на манекен, а повече на ченге — имаше изтощен вид, но излъчваше професионализъм. Ние си стиснахме ръцете и се запознахме, но в момента не мога да си спомня името му.
Макдъфи започна направо с любезностите:
— Свърши ли с целувките, с които обсипваше синчето си?
Без да кажа нито дума, аз веднага се обърнах и се запътих към вратата, през която бях влязъл преди малко.
— По дяволите! — изкрещя сержантът зад гърба ми. — Веднага се върни! — Той се втурна към мен, но Дейв му предречи пътя. — Какво си въобразяваш? Че ще ме спреш ли? — гневно изрева полицаят в лицето на Дейв.
— Не. Само се грижа да не се увеличи прекалено рискът за твоята здравна осигуровка — кротко му обясни Дейв.
— Ама той не може да си тръгне просто така…
— О, може. Без дори да му мигне окото. — Дейв измери полицая с преценяващ поглед. — Да не би да се каниш да арестуваш Тайлър?
— Не — изрече задъхано представителят на властта.
— Понеже не е бил там по време на нападението и стрелбата, той не може да бъде призован като свидетел. Така ли е?
— Да, така е.
— Тогава можеш ли да го обвиниш в нарушение на полицейските разпоредби? Например във възпрепятстване на следствието или нещо подобно?
— Засега поне не виждам в какво мога да го обвиня.