— Аз ами, кой друг! А ти си само една шибана торба, натъпкана догоре с маймунска бълвоч!
Но Хектор Диас само се засмя и безгрижно попита:
— Como estas?17
— Ще ти дам аз на теб едно como estas, та свитки ще ти излязат, докато ми целуваш дебелия задник! От къде на къде си позволяваш да нарушаваш всичките ни уговорки? И защо от всичките си скапаняци избра точно на Луго да възложиш тази работа?
— Защото миналия път вие двамата с Виктор оплескахте работата. Освен това, мислех си, че си мъртва, chiquita18.
— Да пукнеш дано! Когато реша да умирам, няма да забравя да ти се обадя преди това. За втори път ме прецакваш, проклета каца с овчи фъшкии! Никога повече не прави така! Разбра ли ме? Никога! Comprende?19
Диас се ядоса. Никой, абсолютно никой на този — че и на онзи свят — не смееше да му държи такъв тон. Никой, освен Хармъни Кехил.
— Внимавай какви ги плещиш, за да не би да реша да ти взема мерника. На теб и на шибаната ти уста! Никой gringo20 не може да ми говори така!
През следващите двадесет секунди двамата събеседници мълчаха и в слушалките се долавяше само пращенето от линията. Най-накрая Хармъни Кехил не издържа и заговори, много бавно, много злобно и много отчетливо:
— Хектор, този път направо не издържам. Нервите ми са така опънати, че те съветвам — най-искрено, по приятелски — да държиш шибания си задник по-далече от мен. Но ако ти хрумне да ме изриташ от играта, не забравяй да завещаеш парите си на някоя благотворителна фондация, защото няма да им се радваш дълго!
За да подсили ефекта, тя тръшна слушалката, изскочи от кабината на уличния автомат и с нервни стъпки се отправи към колата си, без да престане да ругае:
— Майната му! Копеле смотано! Въобразява си, че ще ме купи за някакви си сто хилядарки!
Не спря да проклина дори след като подкара колата. Успокои се едва когато измъкна от чантата си сандвича с пилешко месо.
Наближаваше пет сутринта и навън всичко беше тъмно като в туловището на кит, когато пристъпих към предната врата. Преди няколко минути, загрижен за полицаите, които дебнеха около къщата, Дейв бе поръчал по телефона нечувано щедра заявка за най-хубавите пици, които предлагаше кварталната пицария. На мен се бе паднала честта да ги донеса в къщата. Доставката надхвърляше значително стандартното количество, защото предният, пък и задният двор бяха пълни с ченгетата от отдел „Убийства“. Имаше дори и двама санитари от екипа към отдела по съдебна медицина. Всички, освен мен, Дейв и екипът полицаи, спяха дълбоко, изтощени от преживяванията миналата нощ. Щом излязох на предната веранда, веднага видях, че Дейв бе паркирал червения си таунус на алеята зад моето субару. Скъпоценната ми тойота пък беше прибрана отзад в гаража.
По дяволите.
Върнах се вътре, за да го помоля да отмести колата си. Но вместо това той само ми подхвърли ключовете, без да се помръдне от кушетката.
— Вземи моята. Няма да е зле на връщане да се отбиеш до бензиностанцията.
Още не бях излязъл навън, когато Дейв затананика зад гърба ми „Когато изпразниш бутилката…“.
Щом се настаних във форда на Дейв, от кожената тапицерия ме лъхна странен, непознат аромат. Поставих ключа за запалването, завъртях го и двигателят започна да дава признаци на живот, когато малко зад лявото ми ухо се чу едно „Здрасти“, придружено с болезнения допир на острие, забучено в кожата ми малко над сънната ми артерия. Ако можех да говоря, бих описал ситуацията като „подготовка за принудително източване на кръвта на пациента“.
Не смеех да помръдна, камо ли да разсъждавам гласно, докато една ръка не се плъзна по лявото ми рамо, а оттам по шията ми, та чак до брадичката. Ръката пълзеше бавно, убийствено бавно. Посегнах с дясната си ръка и я сграбчих. Но чуждата китка само стисна здраво моята и се получи нещо като ръкостискане, макар и нежелано, поне от мен. Гласът най-спокойно изрече:
— Радвам се, че най-после се запознах с теб.
— Госпожице Кехил?
— Самата тя, от плът и кръв. Как можа да забравиш, че винаги, абсолютно винаги трябва да проверяваш задната седалка за пътници без билет и за крадци? Или поне за изгубени вещи и монети? — Глух кикот подразни ухото ми, което и без това никак не се чувстваше удобно с онова острие, опряно до кожата само на сантиметри от него. Последва въздишка, също приглушена. — А сега, след като се запознахме, знаеш ли какво ще ти се случи?
— Според мен — промълвих аз, измъчван от тръпките, пълзящи като мравки нагоре по гръбначния ми стълб, — твоето намерение е съвсем простичко и разбираемо — да ме пратиш на онзи свят.
20
Гринго, чужденец (особено в Мексико) или въобще човек, който не говори испански. — Б.пр.