Тя пак се разсмя, тихо и предпазливо. Горещият й дъх — не мога да отрека, че беше доста възбуждащ — облъхна и опари лицето ми.
— Да, именно това ми предлагаше Хектор вече поне сто пъти. Но това, разбира се, беше преди да го улича в злоупотреба с моето доверие.
— Какво?
— Той ме измами. Не изпълни обещанието си. Не знаеш ли какво означава думата „злоупотреба“? Не си ли я срещал в кръстословиците?
— Хич не ме бива по кръстословиците. Винаги бъркам кое е отвесно и кое хоризонтално.
Този път тя се захили още по-весело, макар и все така тихичко.
— По дяволите, Ванс! Знаеш ли, че започваш да ми харесваш… И то не само ти, но и цялата ти шибана фамилия. Това обаче неминуемо ще ми създаде доста главоболия, защото винаги съм отбягвала поръчките, свързани с убийства на хора, които са ми били симпатични. Освен един път, когато случаят беше по-специален. Е, ако с нищо не може да се избегне, тогава вече…
— Какво ще стане тогава? — Острието се притисна още повече в плътта ми и тъничка струйка кръв се устреми надолу към яката на ризата ми, която само преди няколко секунди беше безупречно чиста. Може би щяхме да си седим тук, в купето на колата, затоплено от боботещия двигател, да си бъбрим приятелски, докато кръвта ми изтече до капка. Или докато се свърши бензинът, в зависимост от това кое от двете събития ще изпревари другото.
— Не, не се захващай за думите ми в буквален смисъл. Споменах го просто така, както студентите по право, бъдещите юристи, понякога си измислят въображаеми казуси, за да поспорят по тях — поясни тя.
— Сега какво? Ще се упражняваме в изкуството да дискутираме или ще преговаряме?
— Хм, ти май не си съвсем загубен — засмя се тя. — Не, не съм тук, за да си губя времето в празни дискусии.
— Тогава защо предпочиташ втората възможност?
— Защото работите между Хектор и мен напоследък нещо не вървят.
— Това означава ли, че договорът между вас двамата вече не е валиден, или че просто е сменен изпълнителят на контракта?
— За провинциалист говориш доста добре.
— За убиец на повикване, и ти не се справяш зле.
— Внимавай да не ме разгневиш, Ванс! В другата си ръка държа един „Глок“, насочен право в ребрата ти. От новия модел, четиридесети калибър. Познат ли ти е този пистолет? Да те запозная ли с техническите му данни?
— Този модел е деветмилиметров. Не е четиридесети калибър.
Колкото и да звучи невероятно, тя веднага остави пистолета на свободната предна седалка, отдясно на моята.
— Защо не му хвърлиш един поглед?
Изпълних молбата й.
— Поразителен жест на доверие от твоя страна.
— Глупости! Та аз имам два пистолета. Вторият сега е насочен точно към пъпа ти, само че откъм гърба ти. Някога да си имал проблеми с простатната жлеза?
Отново се разнесе приглушено кикотене.
Върнах глока там, където му беше мястото, и попитах:
— А сега какво?
— Нищо. Исках само да те зърна, преди да се разделя завинаги с това глухо градче.
За миг се замислих.
— Не се ли опитваше да ме забаламосаш, когато ми спомена, че Диас ти е обещал цели сто хилядарки за моята надупчена, при това неощавена кожа?
— Да. А Виктор щеше да получи половината от тази сума за кожата на баща ти. Горкият Вик… — скръбно промълви тя.
Ако съдех по тона й, беше напълно искрена.
— Но именно Диас изчезна с парите!
— По-скоро дезертира с тях от бойното поле.
Боже мой, докъде стигнахме? Да ме учи на семантични тънкости една специалистка по мокри поръчки!
— И ти сега се питаш колко пари можеш да измъкнеш от мен?
— Естествено. Да не би да си въобразяваш, че в салоните за разхубавяване ще ме приемат с празна кредитна карта? — Тя се ухили, възхитена от собственото си остроумие. — Имаш ли нещо наум?
Аз й съобщих какво имам наум.
Като че ли предложението ми й допадна.
— Хм, струва ми се, че ще стане — изрече Хармъни след кратко обмисляне. — Диас вече на два пъти се опита да ме изиграе, но тъй като сега е на път към доброто старо Грийнсбъро, ще мога да си разчистя сметките с него. А тези сметки възлизат на сто хилядарки. И така, Ванс?
— Какво?
— Нали никога, ама никога няма да се опиташ да ме изиграеш?