— Не съм и помислял дори, госпожице… Мога ли да те наричам Хармъни?
— Всякак можеш да ме наричаш, стига да не е Илоиз. — Засмя се още веднъж. — Е, хайде, време е да се разделяме.
Аз зачаках. Тя седеше на седалката зад гърба ми в пълно мълчание. Така изтече минута. После минутите станаха две. Накрая, ако искате ми вярвайте, но тя отпусна главата си на рамото ми. Напълно шокиран, не смеех нито да гъкна, нито да шавна. Но вече бях с толкова опънати нерви, че дори не успях да се вцепеня. Или поне така ми се струваше в онзи невероятен миг.
— Имаш ли пари, Ванс? — промълви тя.
— Намират ми се. Още ми приемат чековете и не съм стигнал дотам, че да ипотекирам къщурката си.
Тя стоеше абсолютно неподвижно, свела глава върху делтовидния ми мускул. Дишаше плитко, но равномерно.
— И аз съм така. Заделила съм нещичко в швейцарски банки, а също и в банките на Бахамите. Ако поискам, винаги мога да зарежа играта.
— Ами защо не го сториш?
Настъпи напрегната тишина, нарушавана единствено от нейното дишане. Може би изтече цял век, преди да се отрони от устните й смайващото признание:
— Бих дала всичко, за да имам семейство като твоето.
— Също и аз.
Но тя вече бе изчезнала.
37.
Хедър, нервно маршируваща, докато смучеше поредната цигара.
Баща ми, мълчаливо отпиващ от чашата си.
Етъл, с лице, сковано като древноегипетска маска в саркофаг, по което нищо не можеше да се прочете. Освен че е по-намусена от всеки друг път.
Дейв, излегнат на дивана и полузаспал.
Макелрой, наскоро изписан от болницата, но все още ненапълно възстановен.
Джейсън, разкъсван от съмненията.
И аз, виновникът за напрежението, витаещо във всекидневната — или поне според мнението на повечето от присъстващите.
Започна Хедър:
— Не мога и никога няма да повярвам, че ти си решил да се довериш, дори и ей толкова, на онази… на онази жена.
— Но тя го е държала в ръцете си, Хедър, ако ме извиниш за израза — опита се да ме подкрепи Дейв, винаги верният приятел. — Така че защо след това го е пуснала да си върви, просто ей така?
— Печелиш! Бинго! — отсече Макелрой.
— Вие двамата сте още по-лоши, дори и от Тайлър! Как може да се вярва на… на един убиец?
— Хедър — заех се да споря аз с нея, — тук има мъже, за които думата убийство не е просто една от хилядите думи в правописния речник. Баща ми е изкарал Втората световна, а после и войната в Корея. Дейв е воювал във Виетнам, а полковник Макелрой е бил навсякъде, където са се сражавали войски на Съединените щати. Аз също съм виждал това-онова. Дори и на Джейсън миналата пролет му се наложи собственоръчно да убие човек. И на последно място, макар че не е най-маловажното за мен…
— Дори не го споменавай, Тайлър Ванс! Никак не е приятно. Освен това, тогава всичко бе толкова различно!
— Какво му беше различното?
— Никой от нас не го направи заради пари!
— А защо, според теб? Заради чувството за дълг? Или от патриотизъм?
Хедър веднага запали следващата цигара и се настани нервно на дивана, обгърната в облак дим.
— Хайде стига вече, Тайлър. Много добре знаеш какво имам предвид!
Баща ми реши, че е време да ми се притече на помощ:
— Разбира се, че го знае. Тайлър само се опита да ни обясни, че човек убива поради най-различни причини. Фактът, че тази Хармъни го върши само заради парите, не означава, че тя неминуемо ще се отметне от думата си. В края на краищата, какво ще спечели, ако й скимне да ни изостави?
В отговор Хедър само издуха дима от устата си.
— Има и още нещо — продължи Дейв вместо баща ми. — Какво ще спечели тя, ако пък реши да ни издаде на врага? Ще гушне онези сто хилядарки. Защото това е залогът в раздаването на картите. Но ако нищо не се промени, тя ще си остане с празни ръце.
Очевидно думите на баща ми и на Дейв въобще не бяха достигнали до съзнанието й, защото Хедър продължи да излага своята хипотеза:
— Това е нейната версия за събитията, Дейвид! Нима не го проумяваш? Откъде да сме сигурни, че не се опитва да ни подмами в нов капан?
— Че защо й е да ни лъже? — запитах аз. — Ако тя твърдо е решила да изпълни поръчката и да ме очисти, можеше да го стори още когато бях в колата на Дейв.
Хедър изпусна едно кръгче дим — нова нейна дарба, за която до този миг дори не подозирах.
— Може би Хедър подозира, че тази… тази Хармъни крие скрити козове в ръкава си — предположи Джейсън.