— И пред Хектор ли ще удържиш думата си?
Той се изплю и изгледа предизвикателно двамата най-близки клиенти, който го гледаха с възмущение. Навъсеното лице на моя събеседник обаче ги принуди набързо да се извърнат и да се насочат към отсрещния рафт. Върху безупречно чистия теракот на пода остана само изплютият от Ралф тютюн за дъвчене.
„Сигурно ще остане петно“, неволно си помислих аз.
— Този мръсник, Хектор де, ме остави аз да опера пешкира. Затова сега нищо не му дължа!
След това успокояващо заключение ние се разделихме. Преди да напусна книжарницата, купих за Етъл една книга като подарък за Коледа.
Сигурен бях, че ще й хареса.
Когато се прибрах, веднага позвъних на новите ми приятели — които за разлика от старите изповядваха мюсюлманската религия. Те ми поднесоха новината, че засега нямало напредък. Босненците старателно следели всяка стъпка на Гонзалес, но досега били засекли само един-единствен подозрителен контакт — с някакъв бял мъж, за когото се знаело само, че е собственик на продънена рибарска гемия.
Препоръчах им да продължават да го дебнат все така зорко, след което прекъснах връзката.
После проверих как е при Макелрой. При него всичко беше наред. Побъбрих около пет минути с Кълън, после набрах номера на Хедър. Поинтересувах се дали случайно не разполага с излишни запаси от сода бикарбонат. За моя радост, оказа се, че й се намирали няколко опаковки от търсения артикул, но за да ми отпусне по спешност такава необичайно голяма партида, ще е нужно едва ли не специално решение на Конгреса на Съединените щати. Да, не съм чул погрешно заради смущения по линията — специално разрешение от Конгреса. Придружено, разбира се, с тлъстичък чек от платежоспособна банка.
Обещах й в най-скоро време да й се издължа до последния цент.
В кабинета ми се появи Дейв с кана кафе. За да покажа колко съм му благодарен, аз веднага посегнах към най-близката чаша, но добрият стар Дейв ме бе изпреварил и тя бе пълна догоре с горещо ароматно кафе.
Включих радиоприемника, но днес не успях да уловя чисто любимата ми станция със странното име „Лимбоу“, затова продължих разсеяно да местя плъзгача по скалата.
Напред, после назад.
После още малко назад и отново напред.
Не беше така забавно както навремето, когато като младеж търсех с настървение по-интересни предавания, с по-свежи музикални парчета и по-забавни разговори между водещите и слушателите.
Стомахът ми се обади, макар че не изпитвах глад.
Прозинах се няколко пъти.
За щастие, не ми се наложи дълго да скучая. Защото ми хрумна, че мога да запълня времето с кратък гимнастически сеанс. Станах от стола, измъкнах гирите от ъгъла зад библиотеката и се заех с повдигания с една ръка. Първо с дясната, пет серии по седемдесет и пет вдигания, после същата серия, но с лявата. Усещах как кръвта ми се раздвижва.
Реших да се преместя в залата за фитнес. Надвесих се над щангата, издишах и започнах. След тридесет минути, когато от мен се лееше пот като река, в залата се появи Аксел Мършън. Опря се на стената и прикова поглед в мен.
— Стига! — изпъшка той след четвърт час. — Уморявам се само като те гледам.
— Ако мислиш, че ролите ни са разпределени несправедливо, защо да не ги разменим? — задъхано му предложих аз.
— Не. Нямам намерение да се разделям с шкембето си. Знаеш ли колко години съм го отглеждал?
Пристигна и Дейв. Облегна се на шведската стена и се зае да се любува на моите героични усилия, след което смъкна горните си дрехи, грабна въженцето и започна да подскача — отначало бавно, после постепенно ускори темпото.
Аксел само въртеше глава учудено, ту към мен, ту към Дейвид.
Звънна телефонът.
— Гимнастически салон „Ванс“ — важно обяви Акс. После ми подаде слушалката с думите: — Търси те някаква фльорца.
— Здравей — любезно поздравих аз.
— Кажи на онзи кучи син, на онзи с биреното коремче, че никога не съм била фльорца!
— Какво ново около теб, Хармъни? — побързах аз да сменя темата.
— Напоследък всичко ми върви наопаки. Откъде намери онези смотаняци? Как можа да възложиш на тези нещастници да следят Гонзалес?
— Какво се е случило?
— Как какво? Един от тях се натресе на един от хората на Хектор, докато си играеха на криеница с Ралф в ресторант „Форум“. Много съм разочарована от твоите хора, скъпи Тайлър. Не може да се каже, че са професионалисти.