— Да не са оплескали нещо? — разтревожих се аз.
— Не, все още не са успели. Единият от тях, по-високият, се опита да ме проследи, но не му провървя. — В ухото ми отново се разнесе характерният й кикот. — Има и още един, по-нисък, пъпчив, прилича на плашило.
— Работата е там, че те не познават никого, освен Гонзалес, затова ги пуснах по следите му. Те са убедени, че като дебнат Ралф по петите, ми вършат неоценима услуга, освен това си въобразяват, че така допринасят за общото дело.
— Да, сигурно си прав, но нали не искаш да ги намериш някой ден предали богу дух в някой тъмен ъгъл? Можеш да разчиташ на мен — ще се погрижа да ти съобщя лично тази новина.
— Ами ако реша да се лиша от услугите им? Още повече, че вече си имам теб?
— Не се опитвай да ми се подмазваш, сладур. Освен това, нали имаш връзки с ченгетата, които могат да подслушват и проследяват който си искат телефон в града. Така че не е зле да посъветваш твоя човек за малко поне да ме остави на мира.
— Наистина си надарена с безпогрешен инстинкт за самосъхранение.
— След като ме улучи някой заблуден куршум, ще смърдя като всички други трупове и няма да има никакво значение дали е бил инстинктът ми безпогрешен, или не! — Тя отново се изкикоти, след което смехът й секна и в слушалката остана да отеква само сигналът за свободна линия.
— Някоя приятелка? — полюбопитства Акс.
— Позна.
Звъннн!
Посегнах към апарата.
— Ало! Ало! Ало!
— Hola! Hola! Hola! — подигравателно отвърна Гонзалес.
— Стига си се правил на комедиант, Ралф! Сега пък какво има?
— Хектор иска вдругиден да му занеса стоката. Сутринта, по-раничко, тъй ми рече. Надушвам, че подготвя удара си срещу теб и ще го нанесе в най-близките дни, така че пази си задника. Adios! — рече той и прекъсна връзката.
— Мамка му!
— Какво? — попита Дейв.
Запознах го с промените в ситуацията и двамата съставихме нов план. Веднага след съвещанието на щаба той се зае с изпълнението на най-спешните задачи, а аз позвъних на Хедър.
— Искаш ли да оставя коледните лампички да блещукат в мрака?
— Не. Още не си свалила чорапите.
Тя се размърда сладострастно. Ръцете й нежно ме обгърнаха.
— Да, но освен чорапите, нямам нищо друго по себе си.
— Безсрамница.
Устните й докоснаха голата ми гръд.
— Сега не си толкова забързан, колкото миналия път.
— Защото тогава бях във вихъра на страстта.
Отново ме целуна.
— И с мен е така. — Вдигна глава, за да оправи косата си, но веднага сведе глава, за да ме целуне.
— Усещаш ли как се надигат вихрите на страстта?
— Да. — Притиснах я към себе си и жадно я зацелувах.
Изминаха много минути, преди да се освободим от прегръдката и да се изтегнем на леглото един до друг, задъхани и морни, с вплетени пръсти.
— Толкова е хубаво — прошепна Хедър.
Дишах едва-едва. Вдишвах през носа, но издишвах през устата. Исках по-бързо да успокоя ударите на сърцето си.
— Изтощен ли си? — попита ме тя.
— Дай ми двадесетина минути.
Тя се разсмя закачливо.
— Май ще е по-добре поне два часа да не те закачам.
— Не разбираш ли, сега не съм толкова млад, колкото когато се запознахме?
Тя ме погали с пръсти от глезена до бедрото, после още по-нагоре, после пръстите й се спуснаха надолу.
— Аз пък се чувствам по-млада. — Дланта й се издигна по тялото ми нагоре, след което започна да се върти в кръг и да ме масажира. — И за разлика от теб съм напълно готова.
Навътре.
Навън.
Господи, кълна се, това е усещане, което не може да се опише с думи.
Отново се излегнахме един до друг. Пръстите ни останаха вплетени. Сега тя дишаше в синхрон с мен, с кожа, блеснала от пот.
— Хубаво ми е. Много… — промълвих аз.
Тя заговори, все още задъхана от преживяването:
— Ох! Може би и аз като теб вече не съм първа младост… — След което се обърна към мен и ме погледна в очите. — Макар че ти съвсем не си стар.
Ето това е то щастието, заради което си струва да живееш.
Третият път беше толкова приятно, че направо не ми се иска да го описвам.
39.
На следващата сутрин слязох на долния етаж в необичайно приповдигнато настроение, макар че наоколо нямаше много причини за радостна възбуда. Ех, това е то любовта. Най-хубавото чувство, поне на този свят.