Сетне реших да се преместя в стаята си, за да се излежавам — както е редно — в собственото си легло. Но таванът тук не се оказа по-интересен обект за съзерцание от този в детската стая. Затова се пренесох в кабинета, за да проверя за стотен път пистолетите, револверите и пушките. За моя радост, оказа се, че оръжието е в същата степен на годност, както беше примерно преди около час.
Отново се посветих на тавана, но този път в гостната.
Телефонът напомни за себе си. Скочих като навита пружина и сграбчих слушалката, очарован от възможността най-сетне да свърша нещо от полза за обществото.
Оказа се, че на някакъв заплес, очевидно още незавършил гимназиалното си образование, му хрумнало да ми предложи да забогатея, като му помогна при кражбата на някакви алуминиеви отпадъци.
На бърза ръка го отрязах. По принцип не купувам нищо на старо.
Слязох на долния етаж, за да се помотая из всекидневната, трапезарията и кухнята. Повторих маршрута, но в обратен ред.
Отново в кухнята. Десетина минути не откъсвах поглед от кафемашината, но не посмях да посегна към запасите с кафе. Напоследък те намаляваха все по-стремглаво.
Интересно, таванът във всекидневната, точно над дивана, се оказа с много повече пукнатини от дървените стъпала към горния етаж.
Подремнах малко, но неспокойно, без да успея да потисна тръпките на очакването.
Най-после дойде време да се заема с обличането.
Избрах си комплект памучно бельо и памучна фланелка. Но чорапите бяха вълнени, за да не се простудя, ако се наложеше да лежа с часове сред пъновете в гората в случай, че бъда ранен. После дойде ред на клина от камуфлажен плат, с памучна нишка за укрепване и изключително издръжливи синтетични влакна. Джобовете отстрани и високо горе бяха толкова много, направо нямаха чет и брой. Кръстът ми беше опасан с як кожен колан. За моя радост, поне ризата, макар също да беше в маскировъчен десен, не тежеше много. Вързах на шията си тънка маслиненочерна кърпа — колкото да ме предпазва от студа и да прикрива бялата ми кожа. През главата си нахлузих тъмнокафявия вълнен пуловер с качулка от същата материя. Сгъваемият швейцарски нож бе затъкнат в левия преден джоб на долнището. В джобовете отдясно подредих двата бинта, пакетите с марля и тънкия гумен шлаух — просто, но пък затова незаменимо средство за спиране на кръвоизливи в крайниците. Не забравих и кондензираната храна — най-глупаво би било да пукна от глад насред полето. В десния страничен джоб на якето сложих двата пълнителя, с по двадесет куршума — предназначени за моя „Колт AR-15“, който в момента ме очакваше смирено облегнат до касата на вратата, напълно готов да се намеси в битката. Другите два пълнителя прибрах в централно разположения, приличащ на търбух джоб — малко под кожения колан на кръста. Задният джоб беше запазен за портфейла и пластмасовото шишенце с йод. Не можех да си позволя риска точно сега да пипна някоя инфекция.
В кобура, увиснал под лявата ми мишница, се озова един „Норинко 1911“, автоматик, четиридесет и пети калибър — всъщност усъвършенстван модел на почитаемия армейски автомат. Към дясното ми бедро се прилепи един скорострелен „Браунинг“, четиридесети калибър. В скрития джоб на якето ми се спотайваше спретнатият „Кар К9“ — просто така, за всеки случай. Допълнителните пълнители бяха пръснати по стратегически участъци на моята многострадална снага. Сега бях готов да се изправя срещу всеки, решен да се изживява като Рамбо, но за сметка на отчайващия факт, че само за последните пет минути бях натежал с около сто петдесет и седем килограма.
Вече бях напълно пременен, макар че бях на предела на силите си.
Някак си успях да се смъкна по стълбата до долния етаж, без да се изтърколя по стъпалата, след което извадих от кухненския бюфет опаковката с мултивитамините. Разтворих таблетките във вода, но изпразних чашата чак когато чух отвън двигателя на колата на Дейв. Грабнах торбата, в която сред резервните пълнители от всички налични калибри бях скрил и скъпоценния си бинокъл, заключих вратата и потеглих.
40.
Пътувах почти два часа, когато ме засякоха точно след като бях поел по Лейк Бранд Роуд — това е на север от последните къщи в Грийнсбъро. Притиснаха ме в страничното платно, сред прахта и чакъла, насипан по крайпътния банкет. Тяхната кола беше кремаво БМВ-325, инжекцион, чийто конски сили бяха повече, отколкото на моята тойота. „Сега я загазихме“, веднага си казах аз.