С помощта на огледалото за обратно виждане се опитах да различа преследвачите. Още по-важен за мен бе въпросът за броя им. Не успях да различа лица, но поне видях, че в беемвето имаше двама.
„Е — помислих си аз, — няма да е зле да проверя дали още някой не се е залепил зад мен.“ Настъпих педала за газта, тойотата подскочи с рев и послушно се стрелна напред. Но същото стори и беемвето.
Двете коли напредваха стремително на север по Лейк Бранд Роуд, въпреки стръмнината и острите завои, със скорост над сто и двадесет километра в час. След няколко минути бясно препускане аз внезапно завих надясно по Плейнфийлд Роуд. Веднага след завоя включих фаровете. Беемвето ме следваше плътно, но, слава богу, трета кола не изскочи на завоя. По пустото шосе бяхме само аз и моите преследвачи с беемвето. Много удобен случай за разрешаване на отдавнашния спор — кой прави по-добри коли: германците или японците? В този миг обаче моята тойота подскочи и нещо затрополи под гумите. Попаднах на зле поддържан участък, обилно осеян с чакъл. Веднага смъкнах на осемдесет километра в час, но дори и при тази скромна скорост задницата на тойотата едва не бе отнесена на един от следващите двойни завои. Не можех да проверя дали беемвето още се влачи след мен — отзад се бе вдигнала гъста, почти непрогледна пушилка. Намалих скоростта драстично, без да изпускам от поглед огледалото за обратно виждане. Не ми се наложи дълго да тръпна в очакване — ето че сред прахта изплува здравият германски автомобил. Но сега цветът му беше по-скоро бежов. Щом се изпречи знак „СТОП“ пред фаровете ми, за секунда се озърнах в двете посоки и поех по грубата настилка на Чърч стрийт. Все още нямаше други желаещи да се присъединят към ралито. С изключение на познатото до болка мътно кремаво беемве. За щастие, вече бе минал пиковият час.
След половин километър обърнах на север по Арчъргейт Роуд. Шосето пред фаровете ми се простираше чак до хоризонта без нито един завой, затова аз незабавно превключих скоростите и яростно натиснах педала. Няколко секунди изтекоха мъчително бавно, като че ли времето бе спряло — изплаших се, че съм прекалил с форсирането на двигателя. Но тойотата издържа и това изпитание, защото само потръпна, поднесе за миг, но веднага навири нос и се понесе напред като фурия, оставяйки зад себе си само скърцане на гуми и кълба прах. Беемвето отново изостана, защото общото тегло на пътниците му значително превишаваше моето собствено. На следващия десен завой — слава богу, не беше от най-острите — се втурнах със сто километра в час, но за части от секундата намалих непосредствено преди завоя, за да ускоря отново точно насред кривата. Леко завъртях волана наляво, после по-силно надясно, за да балансирам предницата, посегнах към лоста, докоснах спирачния педал, превключих, отново газ, газ, газ. На всичкото отгоре не биваше да забравям да хвърлям по един мълниеносен поглед в огледалото — за мое огромно облекчение, беемвето едва сега се измъкна от завоя с клатушкане и поднасяне.
Сред прахта тойотата профуча напред. За щастие, насреща нямаше никакво движение. Прахолякът отдалече издаваше моите координати, но аз всъщност не исках преследвачите да ме изгубят от поглед. Дейв ме чакаше в колата си след втория завой, придържащ с едната си ръка края на стоманената верига. С другата ми махна енергично — знак, че трябва да побързам. В отговор успях само да поклатя глава, защото прелетях покрай него за секунда. В огледалото успях да зърна как той се завтече, за да постави отново веригата на мястото й, преди да залегне сред буренака до оградата. Аз пък побързах да завия зад струпаните камари въглища.
Зимното слънце, макар и доста слабо, все пак успя да ме заслепи за миг, докато все още напредвах по пустата алея, следван от внушителен облак прах. Дланите ми се изпотиха от напрежение.
След четиридесет секунди едва не се препънах в бързането си да изскоча от тойотата и да пробягам за рекордно време осемдесетте метра до мястото, където предишния ден Дейв бе скрил за мен пушка „Енфийлд“, тридесети калибър. Тъкмо набирах скорост, когато чух някъде далече отзад приглушен изстрел — както от стрелба при сведено надолу дуло. „Гръмнаха катинара“, помислих си аз, което означаваше, че само след минути моите гости щяха да се появят в двора.
„Хайде, Ванс! Размърдай си задника!“
Щом се добрах до левия край на насипа, дълъг около петдесет метра, аз чевръсто се покатерих по него, после се спуснах на два метра по обратния склон. Дишането ми беше неравномерно, но повече заради възбудата, а не от умора, докато разбутвах клоните, за да измъкна скритата там пушка. Най-после тя се озова в ръцете ми. Оставаше ми само да разчистя клоните, за да имам подходяща позиция за стрелба. Издухах боровите иглички, надникнах през оптическия мерник, заредих, стегнах коремните си мускули и огледах зоната за прицел. Лекият вятър бързо разсея прахоляка около тежката метална порта. Отместих глава и погледнах към смълчаните борове надясно. Ами ако изберат именно там да залегнат и да открият огън от тази удобна за тях позиция? Дали ще запълзят насам, или ще предпочетат да се прокраднат с автоматични откоси под прикритието на дърветата?