„Стига! Не се разсейвай!“
Наострих слух и долових нечии стъпки по чакъла. Звукът се усили и разбрах, че не бяха стъпки, а шум от автомобилни гуми, които напредваха дяволски бавно по дребните камъчета. Постепенно иззад купчината въглища изплуваха очертанията на беемвето. Колата зави към зоната за паркиране, заобиколи предпазливо моята тойота и едва тогава спря. Те останаха вътре, без да рискуват да изключат двигателя.
През оптическия мерник ясно се виждаха четирите силуета в беемвето. Очевидно двама от тях досега бяха залегнали на задната седалка. Изправили са се някъде по трасето между началото на павирания участък и този изоставен склад. Е, добре, време е да започваме.
Планът досега се изпълняваше без никакви изненади. Ето че ги довлякох в капана, всичките накуп.
Сега следваше втората, далеч по-важната част — да ги принудя да останат тук. И то завинаги.
Кръстовидният мерник вече бе нагласен точно на лявото ухо на шофьора. Незначителното отместване беше задължително, защото куршумът трябваше да пробие стъклото на прозореца, а чак след това — черепа на шофьора. Успокоих дишането си и леко плъзнах пръста си по спусъка. Пушката подскочи и блъсна рамото ми така, че за миг изгубих мишената от мерника. Отново заредих и машинално центрирах прицела, за да уловя беемвето на мерник. Стъклото на левия прозорец беше изчезнало. Шофьорът беше прегърнал волана, но част от черепа му липсваше.
Пуснах още един куршум в купето на колата миг преди оцелелите трима пътници да изскочат оттам като попарени. Вторият изстрел изтръгна само един ужасен стон, но нито капка кръв. Триото се добра до боровете с неподозирана бързина, с панически ръкомахания и препъвания. Веднага се разпръснаха на три различни посоки и залегнаха зад стволовете. Изстрелях няколко куршума по бягащите фигури, но с това спечелих само едно — те се завтекоха още по-бързо към спасителните борове.
Смених пълнителя и посветих цялото си внимание на изоставеното беемве. Само два откоса се оказаха напълно достатъчни, за да замлъкне завинаги двигателят. Наградата ми за проявеното усърдие беше двояка: един от залегналите зад дърветата стрелец взе на прицел моята тойота, а вторият — самият мен. Няколкото прибързани изстрела успяха само да ме накарат да залегна зад насипа. Наоколо се сипеха трески от стволовете, в които се забиваха куршумите.
Крайно време беше да сменя позицията си.
Свалих затвора на пушката, прибрах го и захвърлих тежкото оръжие зад най-близкия храст. Така, дори и те да намереха пушката, нямаше да могат да я използват срещу законния й собственик. Спуснах се по склона, измъкнах от раницата верния „Колт AR-15“ и залегнах между боровете.
Наоколо нямаше жива душа. Освен мен.
Къде ли се бе дянал Дейв?
41.
Дебнех вече почти час, наострил слух, зад един масивен дънер, скрит от околните храсти, но чувах единствено недоволното куркане на собствения си стомах. Какво не бих дал сега за един-два резена от кейка на Етъл със сладко от боровинки! Или за великолепните сладкиши с шоколадова глазура, които купувах от Бостън Маркет… Или пък за топлата зеленчукова супа, която баща ми приготвяше почти всяка вечер.
Една катеричка пробяга пред мен, после внезапно се спря на двадесетина метра по-нататък и се зае да рови пръстта, за да намери нещо за ядене. Дребното животинче неволно ми напомни колко хубаво би било да имам сега в някой от многобройните си джобове поне шепа лешници…
По едно време ме сепна плясъкът от крилете на някаква самотна врана, за да ми напомни, че сега от мен не се иска да се унасям в гастрономически мечтания и да преглъщам в захлас. А да си отварям очите на четири.
Трябваше да мисля единствено за евентуалните ходове на противниците, да ги предугадя — преди да е станало безнадеждно късно. Позицията ми, в сянката на боровете, беше на около шестдесет метра югоизточно от насипа, където бях открил огън от засада. Не забравях да поглеждам към поляните на юг и на запад сред боровата гора, защото именно оттам можеше да дойде опасността. Очаквах да ме атакуват от едната от тези две посоки.