Дънерът леко потръпна и предпазливо направи крачка напред. Коригирах фокуса и зърнах част от човешки крак, стърчащ под основата на дънера. Напрегнах зрението си и улових останалата част от него. Беше облечен в риза в цвят каки, с дълги ръкави, но с разтворена яка. Панталоните му бяха памучни, някога тъмнокафяви, а сега просто мръсни. През лявото му рамо висеше патрондаш. Обектът се притаи в сянката на един бял дъб и предпазливо се заозърта наоколо. На кръста му имаше кобур от черен синтетик. В ръката си държеше револвер „Кешил“, четиридесет и пети калибър. Май не се чувстваше много комфортно с него. Но не бих го упреквал за това. Този пищов е твърде тежичък дори за мъжаги, пред които Жан Клод ван Дам би изглеждал като невръстен хлапак. Поне едно засега беше сигурно: ако не ме просне в тревата още с първия изстрел, нямаше да може да се добере до спусъка за втори път.
Много бавно смъкнах бинокъла, за да вдигна колта от скута си и да го насоча към обекта, без да изпускам нито за миг от погледа си онази риза в цвят каки. Преследвачът ми се престраши да направи още една крачка, завъртайки глава наляво-надясно като бухал. Прецених, че разстоянието е между четиридесет и петдесет метра. Той напредваше изключително бавно, прекалено предпазливо. С което започваше да ми лази по нервите. Щом този градски хитрец е успял да се промъкне толкова наблизо, какво ми гарантираше, че някой от съучастниците му не е някъде още по-наблизо, например зад гърба ми, и сега ме държи на прицел, като очаква само да помръдна, за да ми пръсне черепа? Доста усилия ми костваше да сподавя спонтанния подтик да зарежа обект номер едно и трескаво да се озърна наоколо.
Не по-малко усилия ми бяха нужни, за да си припомня първоначалния замисъл на играта — да ги избивам един по един, без да се интересувам какво, по дяволите, става в това време с останалите. Защото рискувах да се озова в смъртоносен капан, ако те успеят да отвлекат вниманието ми. Предпазливо си поех дъх и прецизно нагласих кръстатия мерник върху ризата му. Винаги съм харесвал дрехите в цвят каки22. Но сега моментът не бе подходящ да изразявам шумно одобрението си от десена на тоалета му. Нито пък да цъкам с език от радост, че той сам се насади на мушката ми. От мен сега се искаше само да стабилизирам дишането си, да отпусна напрежението в крайниците си — особено в горните два, да се концентрирам максимално и плавно, но без излишно разтакаване и треперене, и накрая да притисна трикратно пръста си към спусъка. Което и сторих.
Първият куршум го принуди да се олюлее, но не заплашително. Вторият обаче го разлюля яко, а третият го накара завинаги да се раздели с горната си челюст. Свлече се до ствола на дъба и повече не помръдна.
Цели десет минути не помръднах, при това, без да откъсвам поглед от трупа. Не регистрирах нито една конвулсия. Нито пък шум, като изключим далечния рев на моторна резачка за дърва. Вдигнах бинокъла и посветих още пет минути на изследване на последната ми жертва. Не дишаше. Въобще никакви признаци на живот. Най-после мислено го обявих за мъртъв, следователно заплахата откъм него можеше да се смята за ликвидирана, и реших да преместя позицията си.
Но се оказа, че това решение едва не ми коства живота.
Надигнах се бавно и предпазливо, за да огледам гората. На пръв поглед нищо подозрително. Смъкнах качулката, заредих нов пълнител в колта и прибрах в раницата предишния пълнител, тъй като беше останал само със седемнадесет патрона. Тревожната ситуация налагаше да съм напълно готов, при това във всеки момент, за ожесточена стрелба, затова предпочитах да разполагам с напълно зареден пълнител.
Отново се огледах, но и сега не забелязах раздвижване. Онзи момък все така си лежеше в подножието на дъба и дори би изглеждал що-годе симпатичен, ако челюстта му си беше на мястото. Стомахът ми обаче си оставаше свит на кълбо. Усещах как някакъв нерв пулсира напрегнато под лявата ми плешка, като проводник, зареден с електричество. Нещо не беше наред в тази притихнала, идилична горичка.
Завъртях се бавно до пълен кръг и още по-старателно проверих местността. Пред мен се редяха само смълчани стволове и безлюдна поляна. Къде бяха останалите? Ами Дейвид? Ако по погрешка стрелям по него, той няма да се поколебае да ме просне на тревата, защото мерникът му бе не по-лош от моя.
Длъжен бях да сменя позицията си, защото онези три изстрела навярно бяха издали укритието ми. Знаех го, но краката ми явно не го съзнаваха и отказваха да помръднат. Някакъв първичен инстинкт ми подсказваше да се спотайвам тук и да не издавам скривалището си. Трябваше да се подчиня на предчувствието си и да остана там.
22
Каки е особен цвят със зелено-кафяво-жълтеникав оттенък, изнамерен по случайност от английските войници в Индия. От жегата било много трудно да се опазят белите униформи от петната пот, затова войниците киснели ризите си в казани, пълни с един сорт индийски чай, наричан каки, и така ги боядисвали. — Б.пр.