Но не го сторих.
Напреднах с няколко стъпки наляво, много тихо и предпазливо, след което веднага залегнах зад храста. Нищо не се виждаше. Преместих се с още десетина стъпки до един едър кедров дънер. Трупът на убития от мен преследвач остана вдясно от мен, на около тридесет метра, но въпреки това усещах грозния ням укор в изцъклените му очи. Отново запълзях напред, много бавно. Очите ми се движеха по-енергично от краката. Спрях до следващото повалено дърво, коленичих, подпрях лакти и се заех да огледам гората пред мен с бинокъла.
Тъкмо завъртах за втори път бинокъла от ляво надясно, когато тежкият клон, на който бях подпрял лактите си, се отцепи и наоколо се разхвърчаха трески и късчета от кората на дървото. Моментално плонжирах наляво и тупнах така силно на земята, че дъхът ми секна. Грабнах колта и се преобърнах на дясната си страна. После още веднъж. Отсреща автоматът продължаваше да сее куршуми. Въздухът около дънера свистеше от ожесточения откос.
Внезапно стрелбата секна. „Свършил е пълнителя“, помислих си аз. Надигнах се зад ствола и за броени секунди изпратих един бърз откос наляво, после още един надясно, без въобще да се прицелвам — нямах никаква мишена пред себе си. Стрелях с единствената цел да прочистя терена пред мен. Доколкото успях да забележа, от изстрелите ми нямаше никаква полза, освен че не позволявах на противника да се прицели и да ме повали с точен изстрел. Продължих да натискам спусъка. Куршумите вдигаха купчинките торф във въздуха. Поех си дъх и на прибежки се преместих на тридесет метра сред изпочупени клони и храсти, прекършени от изстрелите. В този миг усети как колтът ми замлъква. Трябваше да сменя пълнителя. Залегнах по корем, завъртях се настрани, изхвърлих празния пълнител, поставих следващия, заредих и се огледах за евентуална мишена.
Може би бях изминал половината от разстоянието до мястото, където той бе залегнал. Всъщност, не видях нищо подозрително, нито силует, нито дуло на автомат, но интуицията ми подсказваше, че е някъде наблизо. „Дали ще смени позицията си?“ Съмнявах се, че ще рискува да се разкрие, особено след като бе разбрал, че се опитвам да скъся дистанцията между него и мен. Ала в следващата секунда той като че ли прочете мислите ми. Един едър, мускулест мъж с червени тиранти се показа иззад близкия чинар — само на двадесет метра от мен — и веднага насочи дулото към лицето ми. Залегнах. Той стреля. Порази тревата там, където бях само преди секунда. Пуснах по него откос от пет изстрела, без да отлепям показалец от спусъка. Той се сви зад дървото. С лявата си китка обърсах праха от очите си — трябваше да дебна неотстъпно дали той нямаше да се покаже от другата страна на ствола. Мерникът на моя колт не помръдваше от очертанията на дървото. „Хайде, драги, само се покажи и ще те надупча на решето!“
Но той не се показа. Няколко минути лежах зад дънера, без да отмествам поглед от онзи чинар. И докато чаках, трескаво обмислях възможните ходове. Неговите и моите.
Може би този смелчага се е прокрадвал на безопасна дистанция след първия от моите преследвачи, да кажем на един изстрел разстояние. Нима първият е бил пожертван като примамка, за да разкрия местоположението си? Засадата, която бях подготвил за стрелец номер едно, несъмнено е позволила на номер две да разбере къде се крия. А задачата на стрелец номер две е била много проста — да напълни черепа ми с повечко олово, без да пести мунициите. Освен това, нали е съществувал шансът още първият от тях да извади късмет и да ме гръмне от упор. Както и да е, но сега и вторият от глутницата ще последва участта на другите двама — да не забравяме шофьора им, който така и не можа да слезе от беемвето.
Но къде, по дяволите, се крие четвъртият? И той ли се промъква някъде наблизо, като змия сред камъните и бурените? Или е решил да ме нападне в гръб — доста мрачна перспектива, която отново ме принуди да изпадна в онова отвратително състояние — да се озъртам на всички посоки като лалугер, загубил пътеката към дупката си.
Къде ли се спотайваше Дейвид в този момент?
Нещо пошавна недалеч от дървото, зад което беше изчезнал мускулестият. Отначало ми се стори, че отгоре падна изсъхнал клон. Зачудих се дали онова копеле не е вампирясало посред бял ден. Не, не беше клон. Беше дулото на пушка, издадено наполовина зад дървото. Внимателно се прицелих и му изпратих един куршум. От удара дулото отскочи назад и на няколко метра зад чинара се чуха бързи стъпки. Отново открих огън, но този път превключих на автоматична стрелба. В суматохата пушката му вероятно беше изхвръкнала от ръцете, защото за моя изненада тупна сред тревата на три метра встрани. Веднага се прицелих натам и пуснах няколко изстрела. Видях, че бях улучил пушката, защото тя подскочи поне два пъти и падна още по-настрани. Така. Онзи мускулест тип сега не можеше да разчита на пушката.