„Но дали нямаше револвер в колана си?“, зачудих се аз. Длъжен бях да проверя. Предпазливо се надигнах над падналото дърво. Измъкнах следващия пълнител от страничния джоб и го поставих на мястото на предишния, макар че в него имаше още патрони. Прибрах го в джоба под кожения си колан, но си отбелязах мислено, че в него може би имаше поне десет патрона. Заобиколих дънера и се завтекох към чинара, с оръжието пред гърдите ми, с дуло насочено към дървото. Съзнателно вдигнах повече шум, отколкото бе нужно, за да го накарам да се разкрие и да попадне на прицела ми. Тактиката ми се оказа успешна — мускулестият тип се появи иззад ствола, но не откъм тази страна, от която го очаквах. Но пък и аз не бях толкова отдалечен, колкото той бе очаквал. Сепнат от пренеприятната изненада — да ме види да търча право към него с насочено в лицето му дуло — той се опита да натисне спусъка и да стреля в мен от упор, но аз го изпреварих, може би за част от секундата, която обаче се оказа достатъчна, за да ми спаси живота. Всъщност, натиснахме спусъците почти едновременно. Неговият куршум прониза храсталака вдясно от мен. Така и не разбрах накъде отлетя моят куршум.
Светкавично се проснах в тревата край най-близката купчина пръст. Сега ни деляха само дванадесет метра. Той имаше предимство, защото беше засякъл моето напредване. Принуден бях да се спотайвам в тревата и да чакам какво ще предприеме.
По дяволите! За мен нямаше по-неизгодна позиция от тази. Стомахът ми отново стана на възел.
Няколко варианта за обход веднага се завъртяха в пламналия ми мозък. Но резултатът беше само още по-обилна студена пот по гърба ми. Трескаво отхвърлих най-рискованите варианти за изход от тази неочаквана ситуация. Тогава ме осени една спасителна мисъл. Стори ми се разумна. Така и така бях длъжен да направя нещо, а щом не ми хрумна нищо по-добро… Нали само за секунди противникът ми можеше да ме издебне и да ми отнесе главата с един откос.
Планът ми бе съвсем прост. Да се постарая да вдигна повечко шум — като имитирам преместване наляво… Дори за секунда да открия част от тялото си — след това рязко да скоча и да се втурна към дървото, зад което се криеше той, но от лявата, а не от дясната му страна, гледано откъм мен. Ако всичко сработи добре, ще го спипам точно когато се измества зад ствола и когато няма да е в състояние да насочи дулото към гърдите ми. Стомахът ми едва не се обърна, но аз стиснах зъби и рипнах. Изскочих иззад купчината, за миг се извих надясно, после рязко политнах наляво и се втурнах мълниеносно към дървото. Всичките тези пируети извърших без нито едно излишно движение, без да губя нито секунда в устрема си напред. За мое нещастие, оказа се, че онзи здравеняк с червените тиранти не бил чак толкова лековерен, за какъвто го бях взел.
Тъкмо заобиколих завоя около дървото, когато той се изправи пред мен с вдигнато дуло. Държеше оръжието си с две ръце, напълно готов да ме прониже.
Ами сега какво…
И двамата бяхме безнадеждно оголени, когато той откри огън. Първият му куршум ме парна по лявото рамо, вторият изсвистя покрай ухото ми, но в същия миг аз го хванах на прицел и яростно натиснах спусъка. Улучих го с втория или може би с третия изстрел — видях как ризата му се разкъса, но по лицето му не трепна нито едно мускулче. Отново стрелях, ала сега нещо ме блъсна в корема така силно, че политнах назад, без обаче да отпускам пръста си от спусъка. Следващите ми изстрели не го засегнаха. Поне да го бях принудил да отклони мерника си от мен, да потърси укритие. Напразни надежди. Един от куршумите му одраска лявата ми китка, плъзна се покрай пълнителя и изби автомата от ръцете ми. Китката ми увисна, обездвижена и напълно безполезна. Опрях приклада на дясното си рамо и продължих да стрелям само с дясната ръка. Но точно тогава, още след първия изстрел, автоматът ми засече.
Здравенякът прекрати стрелбата. Видях как изхвърли празния пълнител с дясната си ръка, как бръкна в джоба на якето си с лявата, за да зареди отново, дори ме погледна за миг. Неговите движения ми изглеждаха странно забавени, като във филм на ужасите. Повдигна ми се. Озърнах се глупаво към безполезния колт — в пълнителя вече нямаше нито един патрон — после отново вдигнах очи към непознатия с червените тиранти. От гърдите му бликна кръв, когато се наведе, за да постави поредния пълнител. Всички мисли моментално излетяха от главата ми. Само си повтарях като в транс: „Това не бива да става, не бива да му позволявам да зареди!“