Последваха няколко мига мълчание, преди Стивън да се обади:
— Сигурен съм, че скоро ще си припомниш и останалото — и сложи ръката си на рамото й, за да я успокои.
Рейчъл диво разтърси глава.
— Случило се е нещо ужасно. А аз трябва да открия какво е.
Стивън се наведе напред.
— Да речем, че си права и не си била сама в онази гора — разсъди той. — В това всъщност има смисъл, защото никой не би избрал да остане там навън цяла нощ, на студа, без причина. А и ти изглеждаше… Е, изглеждаше като пребита и изоставена.
Рейчъл нервно загриза нокътя си.
— Може би си прав.
Изведнъж Стивън ококори очи.
Ако е била тормозена, може би от онзи неин приятел, тогава дрехите й може би съдържаха крайно важни доказателства.
А те бяха в пералнята.
За секунда си помисли да хукне към пералнята, да я изключи и да извади дрехите й. После чу превключването на програмата за изплакване и разбра, че е твърде късно.
Прокле се, че не се беше сетил за това по-рано. Ако тази работа стигне до полицията, можеше са се окаже, че са изпрали доказателствата от дрехите. Помоли се дано да не става въпрос за доказателства въобще.
— Прости ми, че те питам, Рейчъл, но възможно ли е твоят приятел Джонатан да има нещо общо с това?
Рейчъл изправи гръбнак назад като ужилена и погледна сурово Стивън.
— Не — каза на глас, — сигурна съм, че не.
Стивън погледна изпитателно изражението на Елън. Тя слушаше внимателно, но все още не бе направила коментар. Запита се как Рейчъл може да бъде толкова сигурна, че приятелят й е невинен, след като не си спомня нищо от изминалата нощ. Силно се изкушаваше да й зададе този въпрос.
Погледът на Рейчъл се плъзна към прозореца, сякаш подозираше, че нещо или някой ги гледа отвън. Елън обви около нея набръчканите си ръце.
— Толкова си измръзнала — каза тя.
Сякаш за потвърждение, Рейчъл започна да трепери. Ефектът от горещия душ очевидно бе преминал.
— Възможно ли е да си спомняш само неща, които са се случили отдавна? — кротко попита Елън.
Стивън и Рейчъл я погледнаха едновременно.
— Така изглежда, нали? — каза младата жена след продължителна пауза. — Мога да си спомня детството и моите родители, но изобщо не помня какво е станало снощи и как съм се озовала в гората. — Кимна примирено. — В паметта ми сякаш има дупка. Чудя се колко ли е голяма.
— Ще разбереш, сигурна съм — каза Елън. — Бъди убедена в това. Чувстваш ли се достатъчно спокойна да се обадиш на твоя приятел?
Тя кимна бавно.
— Може би той ще е в състояние да ти каже какво се е случило — добави Елън.
Или може би той е копелето, което те е пребило, помисли си Стивън, но запази тази мисъл за себе си. Вместо това попита:
— Знаеш ли телефонния му номер?
Рейчъл го погледна.
— Да, така мисля.
— Но е възможно, нали, той да е отговорен за това, което си преживяла — каза Стивън.
Най-сетне беше решил да сподели най-голямата си тревога, въпреки че не можеше да обясни дори и на себе си защо изпитва такова недоверие към човек, когото не беше срещал и за когото дори не бе чувал досега.
Рейчъл изглежда обмисляше думите му.
— Направи каквото смяташ за най-добре — каза Елън. — Обмисли го.
— Възможно ли е той да те е нападнал? — настоя Стивън.
Елън му хвърли суров поглед.
— Стига си вадил душата на бедното момиче! — озъби му се тя.
Рейчъл се обърна с гръб към Елън, неспособна да сдържи новия порой от сълзи. Стивън предположи, че плаче от изтощението, болката и несигурността, която сигурно изпитваше, но също и заради Елън, която защитаваше Рейчъл като своя родна дъщеря.
— Добре ли си? — попита тихо Елън.
— Да, благодаря. Но наистина не вярвам, че Джон би могъл някога да ме нарани. Той не е такъв; мога да си заложа живота.
— Надявам се — прошепна Стивън така тихо, че само той го чу.
Подутината на главата й продължаваше да тупти, а дясната й ръка оставаше болезнена. Но поне знаеше коя е. Казваше се Рейчъл Сондърс, а нейният приятел — Джонатан Лаудър. Тя живееше в жилищна кооперация, която ясно виждаше в ума си. От другата страна на улицата, на която живееше, имаше малка бакалия, където се отбиваше всеки ден, за да си купи вестник и някакви продукти.
Помнеше телефонния номер на Джон — друго нещо, което просто знаеше. Различни късчета от живота й започваха да идват по местата си като парченца от сложен пъзел.