— Бих могла да се обадя на Джон — каза тя.
Елън кимна.
— Направи го.
— Телефонът се намира ей там — предложи Стивън, но гласът му продължаваше да издава неговите съмнения по отношение на Джонатан Лаудър. Той посочи стационарния телефон върху стъклената масичка до вратата, водеща към кухнята. — Вероятно ще ти се стори старомоден, точно като Елън и мене.
Рейчъл разтри ръце в опит да стопли тялото си. Стана и колебливо отиде до малката масичка, увивайки по-плътно около себе си халата, който й беше прекалено голям. Сърцето й се разтуптя отново, докато набираше номера на Джон.
Странно, помнеше този номер, а не можеше да си спомни какво стана снощи. Докато набираше номера на Джон, отново я обзе увереността, че в гората не е била сама.
Беше в опасност.
Нещо бе искало да я нарани. Може би да я унищожи.
И то продължава да ме търси.
Мисълта я удари като ковашки чук, но наистина ли беше само мисъл? Или беше отзвук от гласа й от времето преди да изгуби паметта си?
Делеше я само една цифра до Джонатан. Какво щеше да каже той? Какво можеше да й каже за миналата нощ?
Телефонът иззвъня. След третото позвъняване чу глухо щракване, което включи гласовата поща:
„… Тук е Джонатан Лаудър. В момента не мога да приема обаждането ви. Оставете съобщение и аз ще ви отговоря по-късно.“
Гласът му беше толкова познат.
Чу бибипкане.
Да остави ли съобщение? Остана няколко секунди така, със слушалка, притисната до ухото. После я върна на вилката.
— Не е вкъщи — обяви тя.
Стивън се намръщи.
— Сега какво? — попита той.
Главоболието й ставаше все по-силно.
— Елън… мога ли да те наричам Елън?
— Разбира се, скъпа — веднага отвърна Елън.
— Имаш ли аспирин?
— Имам — каза Елън. Излезе и се върна с чаша вода и две таблетки. Пусна ги във водата и я разбърка. — Ето, изпий това.
Рейчъл благодарно ги изпи.
— Един и половина е — каза Елън. — Сигурна ли си, че не си гладна?
Сякаш по даден знак стомахът й закъркори. Знаеше, че вероятно би трябвало да хапне нещо.
— Да, може би малко.
— Добре — кимна Елън. — Ще отида да приготвя нещо на бърза ръка.
Докато тя се отдалечаваше към кухнята, Стивън остана седнал в стола си със силно съсредоточено лице.
— Трябва ли ти помощ? — подвикна Рейчъл към Елън.
— Не! — отекна гласът от кухнята. — Стой си на мястото и почивай.
Стивън се усмихна.
— Най-добре прави каквото казва, Рейчъл. Женен съм за нея почти от четирийсет години, така че знам какво говоря. Ако имаш въпроси относно това кой командва в семейството, предлагам да попиташ нея.
Той се засмя и тя също се усмихна в отговор.
Не мина много време и Рейчъл долови прекрасни аромати, долитащи от кухнята. Когато седнаха на масата, установи, че Елън бе успяла да спретне набързо истинско угощение; месо, картофи и зеленчуци. Едва когато се нахвърли на яденето, Рейчъл разбра колко е изгладняла.
— Знаех си, че си гладна — усмихна се доволно Елън.
След като хапна допълнително от всичко, Рейчъл най-сетне започна да се чувства по-добре — и й стана по-топло.
— Намери ли нещо в дрехите си? — попита Стивън, докато разчистваха масата.
— Само ключове — отговори тя.
— Ключове, а?
— Да. Къде ли ги оставих?
— Аз ги оставих на мивката в банята — обади се Елън и додаде: — Искам само да ти кажа, че си добре дошла и можеш да останеш тук колкото искаш. За нас е огромно удоволствие да си при нас.
— Благодаря… И двамата сте ужасно мили.
— Дори не го споменавай — каза Елън.
Тя се върна в сервизното помещение, за да прехвърли дрехите на Рейчъл в машината за сушене.
— Такава си е — каза Стивън. — Същото е и с нашите деца. Имаме син и дъщеря: Робърт и Тес, и двамата са женени. Робърт работи за Макалан, а Тес е управител на супермаркет тук, в Уайтмонт.
— Макалан? Уискито?
— Същото.
— Имам бутилка Макалан вкъщи. Баща ми винаги го е обичал, също и Джонатан.
— Мъж с вкус — усмихна се Стивън. — Съгласен съм с това, което каза жена ми, разбира се. Можеш да останеш тук колкото поискаш.