— Благодаря — отговори тя, — но ще трябва да започна да правя нещо. Само че не знам откъде да започна.
И бих искала да знам къде са ми нещата. Не мога да си представя, че съм дошла в Шотландия без багаж, само с дрехите, които сега са в сушилнята. Имам кола, нали?
Още един спомен се върна при нея.
Карам бяла тойота. Къде е тя? И къде са другите ми неща?
— Щом си родена в Гленвил — попита Стивън, — имаш ли все още там роднини или приятели?
— Чакай да помисля… Да. Леля ми Елизабет — каза тя.
— Тук стигнахме до нещо.
— Е, не ми е точно леля, но я познавам от малко момиченце. Тя ме гледаше след училище. Затова я наричам леля. Живее сама откакто съпругът й Гордън почина преди няколко години. Познава всички в Гленвил.
— Защо не й се обадиш? — предложи Стивън.
— Добре, ще се обадя — тутакси се съгласи Рейчъл.
Паметта й все още пазеше телефонния номер на лелята. Винаги е била добра в запомнянето на поредици от числа. Рейчъл набра телефона и с изненада чу тон, който означаваше, че е избрала несъществуващ номер.
Върна слушалката и тъкмо се канеше да започне отново, когато започна да се колебае дали изобщо знае правилния номер.
— Изглежда не го помня точно — измърмори тя. — Мислех си, че го знам…
Стивън отиде до един шкаф и се върна с дебел телефонен указател.
— В наше време хората правят всичко на компютър, но аз се държа за традициите. Как е фамилното име на леля ти?
— Дори — каза Рейчъл. — Но това е фамилията на съпруга й, така че може да е вписана с моминското си име, Крейг.
— Сигурен съм, че ще я открием… — заобръща страниците Стивън. — Да, ето го. Крейг, Елизабет.
— Кой е номерът?
Докато Стивън четеше на висок глас, Рейчъл го набираше. На второто позвъняване отсреща отговориха.
— Здравейте, Елизабет Крейг на телефона — чу познатия мелодичен глас на леля си.
— Здравей, леличко — каза тя. — Аз съм, Рейчъл.
— Рейчъл! — извика Елизабет. — Ето те най-сетне!
Рейчъл остана смаяна от реакцията на леля си.
— Да, ето ме — отговори неловко.
— Как си? — поиска да разбере леля й.
Как съм ли? Нямам представа, помисли Рейчъл.
Почти отчаяният тон в гласа на леля й подсказваше, че се беше случило нещо неприятно, точно както се бе страхувала Рейчъл. Леля Елизабет очевидно предполагаше, че тя знае какво става и на Рейчъл сърце не й даде да й каже противното.
— Трудно е да ти кажа точно сега, лелче — отговори уклончиво.
— Разбирам, миличка — каза Елизабет с глас, който неочаквано беше станал тих и състрадателен. — Разбирам те много добре. — После додаде: — Но аз вчера си мислех, че ще те видя. Гостите си заминаха. Почистих къщата за тебе.
— Къщата ли?
— Ардроу Хаус. Рейчъл, какво…?
— О, разбира се — бързо отвърна Рейчъл.
Ардроу Хаус беше къщата на леля й и чичо й. Откакто чичо Гордън беше починал, Елизабет я даваше под наем на туристи, за да изкарва допълнително пари. В предишни години Рейчъл беше отсядала там безброй пъти, а сега изглежда се предполагаше, че трябва да е прекарала нощта там.
Само че не беше. Беше спала в гората под звездите.
Какво да каже на леля си? Рейчъл реши засега да не й казва нищо. Каква полза би имало? Леля й може да изпадне в паника, ако научи, че Рейчъл е загубила паметта си. По-добре да почака, докато си спомни още неща и ще е в състояние да открие повече смисъл във всичко случило се.
— А ти как си? — попита тя, за да поддържа разговора.
— О, нали знаеш — заобяснява леля й. — Започнах да работя в градината. Времето беше идеално за това миналата седмица, но сега е толкова неприветливо. Уф, никак не ми харесва. Така няма да стигна доникъде.
Градината беше хоби и страст за леля й. Тя нямаше голяма градина, но всеки квадратен сантиметър от нея беше покрит с весело изобилие от цветове и аромати.
— Поръчала съм нови азалии. Хърб обеща да ги докара.
Хърб беше нейният съсед, спомни си Рейчъл. Няколко години по-възрастен от Елизабет, мил човек. Рейчъл се бе срещала с него няколко пъти.
Леля Елизабет продължи да бъбри за градината си, за Хърб и за растенията, които си беше наумила да засади. Вниманието на Рейчъл отслабна. Но изведнъж леля й попита: