— Ти няма ли да дойдеш с Джонатан?
С Джонатан?
— Какво имаш предвид? — предпазливо попита Рейчъл.
— Какво имам предвид ли? И таз добра! Той се обади няма и преди петнайсетина минути. Би трябвало да пристигне всеки момент.
Какво говориш, леличко?
— Току-що се е обадил? — попита слисано Рейчъл.
— Да. Рейчъл, какво има? Звучиш сякаш не си ти.
— И е на път към теб, за да те види?
— Да! Рейчъл? Какво става? — попита още по-разпалено Елизабет.
Отчаяно й се искаше да разбере къде е Джон сега. Но това едва ли ще прозвучи добре.
— Прощавай — извини се тя. — Разбира се, че ще дойда с Джон.
— Сигурна ли си, че си добре? Не ми звучиш добре.
— Разбира се. Всичко е наред.
— Добре, тогава. Ще се видим след малко.
И тя затвори. Рейчъл погледна Стивън.
— Това последното за твоя приятел ли беше? — досети се той.
— Леля ми каза, че и той е в Шотландия.
— А това е новина за тебе — заключи Стивън.
— Така е.
Нищо чудно, че не бе могла да се свърже с него в дома му. Как се бяха разделили?
Заради ужасното нещо, което се е случило с мен.
Отново същата ужасяваща мисъл.
Не вярваше нито за миг, че Джонатан беше човекът, който я бе наранил, както предполагаше Стивън. Това го знаеше със сигурност: ако съществуваше човек, на когото да има пълно доверие, то този човек беше Джонатан Лаудър.
— Той има друг мобилен телефон. Този номер използва по време на командировки. Мога да опитам да позвъня на него.
— Давай — насърчи я Стивън.
Тя вдигна пак слушалката и нервно набра цифрите. Отговори на второто позвъняване:
— Ало?
Това беше Джонатан. Този път не бе съобщение на гласовата поща. Беше той.
— Джон? — каза тя.
10
Джонатан светкавично се изопна зад волана.
— Рейчъл!
Хиляди въпроси нахлуха в ума му, но той успя да изрече само няколко звуци със заекване. Спря, за да си поеме дъх:
— Къде си?
Тя не отговори веднага. Сърцето му блъскаше лудо.
— Не знам — беше следващото нещо, което тя каза тихо и обмислено, почти като извинение.
— Рейчъл?
— Ами, аз съм в дома на Стивън и Елън Маккензи.
— Кои са те?
— Нови приятели от Уайтмонт.
Той помисли за момент, но не можа да си спомни за никакви нейни приятели с тези имена.
— Съжалявам — каза тя сега. — Не знаех, че си в Шотландия, докато не говорих с леля Елизабет. Мислех, че си си вкъщи в Англия.
— Хванах самолета тази сутрин. В Абърдийн съм.
— Тази сутрин? Самолета?
— Да.
— Но защо?
— Защото те нямаше от дни! Поболях се от тревога.
— Нямало ме е от дни? — извика тя изумена. След това каза нещо, което го хвана съвсем неподготвен. — Трябва да ти призная нещо — заяви тя откровено. — Не знам какво правя тук, нито защо съм тук.
И отново млъкна.
— Какво искаш да кажеш, Рейчъл?
— Точно каквото казах — напрегна се тя да обясни, а гласът й одрезгавя. — Започнах да си спомням коя съм и ти кой си, но не знам какво правя тук или какво ми се е случило.
Джонатан не каза нищо. После продума:
— Всемогъщи боже.
— Не, съвсем сигурна съм, че Той няма нещо общо с това.
— Не е смешно, Рейчъл. Къде си сега?
— Както казах, намирам се в Уайтмонт. При Стивън и Елън. Запознах се с тях преди няколко часа. Те са добри хора. Помогнаха ми.
— Помогнаха ти с какво? Какво, за бога, правиш?
— Наистина, не знам.
— Нищо ли не си спомняш? — попита Джон, неспособен да повярва.
— Не — потвърди тя и беше на ръба да избухне в сълзи. — Някои неща си спомням, но нищо от последните няколко дни, щом казваш, че ме няма от толкова време.
— Мили боже, Рейчъл — измърмори Джонатан.
— В Шотландия съм и нямам представа как съм дошла тук или защо съм тук. Ти имаш ли?
— Да — отговори той.
— Тогава кажи ми, за бога.
Джон се поколеба, не защото не искаше да й каже, а защото не можеше да повярва във всичко това. Не може да е забравила наистина, нали? Разбира се, че не беше възможно!