— Дръж се здраво — каза той. — Идвам да те взема.
— Кажи ми — помоли Рейчъл. — Много е лошо, нали? Мисля, че се е случило нещо ужасно.
Очевидно беше загубила паметта си, колкото и невероятно да изглеждаше.
— Къде точно се намираш? Какъв е адресът?
Рейчъл погледна Стивън.
— Кой е адресът тук?
— Улица Бисет 29 — каза Стивън.
Тя повтори адреса на Джонатан.
— Добре. А къде е Уайтмонт?
— Ще ти дам телефона да говориш със Стивън. Той ще ти даде указания.
Тя подаде слушалката. Всичко, което Стивън каза на Джонатан, влизаше през едното й ухо и излизаше през другото.
— Пътува насам — докладва Стивън, след като затвори.
— Добре, тогава предлагам да се облечеш — обади се Елън. — Дрехите ти вече би трябвало да са сухи.
Рейчъл отиде в банята. Елън й донесе дрехите и тя съблече халата. Отново огледа тялото и лицето си в огледалото. Оттам я погледнаха уплашени очи. Какво бяха видели тези очи, преди да изгуби паметта си?
Каквото и да е, било е неописуемо.
Тази странна мисъл се загнезди в главата й, докато слизаше в дневната, за да чака Джонатан.
Значи Рейчъл се намира в Уайтмонт, мислеше Джонатан, на около двайсет и пет мили западно от Абърдийн. Влезе в пасата и потегляйки, потъна в мисли. Добрата новина беше, че изглежда тя се намираше на сигурно място и каквото и да се беше случило с нея, не бе завършило по-зле, отколкото бе свършило. Лошата новина беше, че той не откриваше никакъв смисъл във всичко това — защото тя не намираше смисъл в него.
Джонатан остави зад гърба си сивотата на Абърдийн и се отправи към зелените заоблени хълмове на селските райони в Шотландия по течението на река Дий. Слънцето започваше да струи през оловносивите облаци и да разкрасява цветовете на свежия зелен пейзаж.
Но той не намираше радост или покой в онова, което виждаше.
11
Измина много бавно последните няколко метра и спря по надолнището до бордюра. Рейчъл и Стивън стояха от вътрешната страна на еркерния прозорец и гледаха как сивия фолксваген пасат спря, след което от него слезе Джонатан Лаудър. Въпреки силната си тревога за новините, които той й носеше, тя бе обзета от радост, когато видя високото му мускулесто тяло.
Изтича до вратата, отвори я и той веднага я притегли към себе си.
— Изпитвам такова облекчение — измърмори Джон.
— И за миг не си бях помислила… — започна тя.
Той я целуна и я прекъсна:
— … мислех, че си в Англия — завърши тя.
— Значи съм успял да те изненадам — притисна я той още по-силно и останаха така прегърнати за известно време.
Най-сетне Рейчъл развали магията:
— Това е Стивън, а това е Елън — каза и неохотно отстъпи крачка назад, за да представи домакините си, които бяха излезли отвън.
Джон се ръкува с тях и всички влязоха вътре. Стивън им посочи дивана и те седнаха, чакайки някой да заговори — което отне известно време. Сякаш никой не знаеше откъде да започне.
Джонатан сложи ръцете си върху нейните. Погледна я и остана изненада от това, което видя.
— Ранена си — възкликна той с искрена загриженост.
— Само драскотини — отговори тя.
— Само драскотини? Ти сериозно ли? Какво, за бога, се е случило с тебе?
Разказа му как се събудила в непозната гора през нощта, как се е скитала наоколо дълго време, без да знае коя е или къде е, и как едва не беше прегазена от Стивън.
— Беше в окаяно състояние — намеси се Стивън. — Просто не можех да я оставя там.
— Чакайте да видя дали правилно съм разбрал — каза Джонатан, приковал очи в Рейчъл. — Казваш, че си се събудила… близо до някаква вода… в гората?
— Да — отговори тя. — Но не си спомням какво е станало преди това. Ти каза, че ме е нямало с дни?
— Да. Сега да повторим: казваш, че има неща, които помниш, и други, които не помниш?
Тя кимна:
— Помня неща, които са се случили преди седмици и даже години. Но не мога да си спомня какво е станало преди два дни.
— Кое е последното нещо, което помниш?
Рейчъл прехапа устни.
— Не съм сто процента сигурна, но мисля, че помня как съм у дома, в Англия. Работех върху някои задачи в нашия бизнес. Последното, с което се занимавах, не беше ли новата демоверсия за уебсайта на Фреди Лангдън?