Рейчъл изглеждаше толкова щастлива, че си беше спомнила това. Джонатан — очевидно не. Не спираше да я гледа внимателно.
— Онази работа ли? Онова ли е последното нещо, което помниш?
— Да. Защо?
— Рейчъл, онзи сайт беше качен онлайн преди почти три седмици. След това ти работи върху уебсайтовете на Ателие 4 и Клорид Стюард. А точно преди да заминеш, работеше върху сайта на Класик Сивиа. Нали си спомняш това?
Тя наведе очи и сълзите отново набъбнаха.
Забравила съм нещо наистина ужасно.
Изведнъж изпита силно съмнение дали иска да чуе всичките неща, които той имаше да й каже. Но беше нещо, срещу което трябваше да се изправи. Той трябваше да й помогне, да освежи паметта й, каквито и да са последиците от това.
Рейчъл изчисти гърлото си.
— Джонатан… какво правя тук, в Шотландия?
Той впери обезсърчено поглед в обувките си.
— Хайде. Кажи ми. Трябва да знам. Трябва да започна отнякъде.
— Джени — тихо каза той.
Джени? Най-добрата й приятелка? За това ли говори той? Запита се как така не се беше сетила да позвъни на нея. Защо се бе сетила само за леля си?
— Какво за Джени?
Той колебливо отвърна на погледа й и очите им се срещнаха. Неговите сини очи излъчваха тъга.
— Господи, Рейчъл…
— Джонатан, какво има? — попита тя и гласът й издаваше отчаяние.
— Джени е…
— Кажи ми най-сетне! — извика тя.
— Заминала за западния бряг на едноседмична ваканция. Във Форт Уилям, за да изкачи Бен Невис. Но станал инцидент…
Гърлото на Рейчъл пресъхна.
Джон продължи почти с шепот:
— Паднала от една скала… Толкова съжалявам, Рейчъл. Джени е мъртва.
Тя го погледна като ударена от гръм. Въпреки че предчувстваше какво ще й каже, когато го каза беше като силен удар в стомаха и въздухът излетя от нея заедно с последните й защитни сили.
— Тя е мъртва? — изохка невярващо.
Мълчанието му й каза истината.
— Не — рече и цялото й същество бе шокирано и вцепенено. — Как съм могла да забравя това? Не бих могла да забравя нещо такова. Не може да е истина. Просто не може.
— Толкова съжалявам — повтори Джонатан.
Рейчъл откри, че й е трудно да диша. Почувства как я избива студена пот.
— Кога? — успя да попита.
— Преди десет дни. Почина в понеделник, на 14 юни. Но ние научихме едва на другия ден.
— Десет дни? Не… аз…
Още едно шокирано мълчание. Рейчъл впери поглед през прозореца; не знаеше какви въпроси да зададе и какви отговори могат да предизвикат те. Клоните на дъба се люлееха напред-назад от вятъра. Слънцето беше изчезнало под масата стоманеносиви облаци.
— Значи ми казваш, че съм в Шотландия защото Джени… защото тя…
— Защото тя почина и ти дойде за погребението — довърши Джонатан.
— Вече е погребана?
— Миналия понеделник.
— И аз съм била тук?
— Не само си била тук — отвърна Джонатан, — но си произнесла и надгробната реч.
— Надгробната реч? Аз съм произнесла надгробна реч?
— Да — потвърди Джонатан.
Потърси да се залови за някаква сламка.
— Казваш понеделник… Кой ден е днес?
— Четвъртък, 24 юни — каза Джонатан.
— Четвъртък?
Това беше прекалено. Току-що й бяха съобщили, че най-добрата й приятелка е мъртва и погребана, че тя е присъствала на погребението и дори е прочела надгробната реч, а сега не можеше да си спомни нищо от случилото се. Истински кошмар.
Джон се премести по-близо до нея и преметна ръка през раменете й.
— В планината? — попита замислено тя. — Джени е загинала в планината?
— Близо до Форт Уилям, същото място, на което винаги ходеше — тихо обясни той.
Джени е мъртва…
Мисълта се нави в нея като отрова в чаша. Това беше ужасното нещо, което бе усещала, че идва през цялото време. Но после вълните на шока преминаха през нея.
Не е така.
Рейчъл стисна ръката на Джонатан и впери разтревожен поглед в него.
— Каза, че паднала от скалата?
— Да.
— Не.
Той присви очи: