— Не?
Тя тръсна глава и повтори:
— Не.
Той примигна срещу нея неразбиращо.
— Какво искаш да кажеш?
— Тя е… — Рейчъл погледна нагоре. — Искам да кажа, че тя не е мъртва.
Чу се да го казва, но самата тя не го разбираше.
— Не мога да разбера мисълта ти, Рейчъл — внимателно рече Джонатан.
Тя притисна и двете си ръце към лицето, сякаш искаше да се скрие, докато събере мислите си.
Елън седеше от другата страна на Рейчъл.
— По-полека, дете — каза й успокоително, както майка на по-малката си дъщеря. — Приеми го по-полека и внимателно. Няма нужда да правиш всичко веднага. Нека да стъпваме крачка по крачка.
Стивън седеше срещу нея неподвижен и мълчалив.
— Част от това е истина — каза Рейчъл, гледайки втренчено в пода. — Аз наистина се върнах заради Джени. Не си спомням нищо, но го вярвам. Не мога да обясня, но така го усещам. — Тя се закашля. — Просто не мога да приема, че Джени е мъртва. Не мога да повярвам.
Джон отвори уста като да каже нещо, но после я затвори и почти недоловимо поклати глава.
— Какво? — попита тя. — Какво има?
— Съгласен съм с Елън — измърмори той.
Обикновено, ако Джон искаше нещо, той го преследваше със страст и убеденост. Беше такъв даже и в армията, години преди двамата да се срещнат. Неговият ентусиазъм и решимост бяха също причината той да отбележи такъв успех с Райт Тинг и да спечели сърцето на Рейчъл — нещо, което никой друг мъж, освен Грант Милър, не бе успял да постигне, а накрая тя беше зарязала Грант. Да се отказва — това не беше типично за Джон и бе една от многото причини Рейчъл да му се възхищава толкова. Но никога не го беше виждала така обезсърчен.
— Не, боя се, че това не може да почака — отговори тя. — Какво мислиш?
Той се поколеба, преди да отговори.
— Джени замина на екскурзия до Форт Уилямс и е била намерена в подножието на Бен Невис. Беше погребана и ти си присъствала там. Това се е случило, Рейчъл. Това са безспорни факти.
Неверието му кръстоса шпага с нейната скръб. Джон звучеше убедително и тя имаше острото усещане, че също пада от скала.
— Кой я е намерил?
— Друг турист, който случайно минал оттам.
— Защо според тебе е паднала?
Той сви рамене.
— Вероятно се е подхлъзнала.
— И тялото със сигурност е идентифицирано? Сигурен ли си в това?
— Да. Ти също беше сигурна. Сама ми го каза по телефона.
— И си сигурен, че бях на погребението? — настояваше тя.
— Аз самият не бях там, но ти ми се обади след това, в понеделник вечерта. Говорихме надълго и нашироко. Но после, във вторник сутринта, преди два дни, ти изчезна.
— А ти защо не беше на погребението?
— Ти не ме искаше да дойда там.
— Защо…?
Преди да успее да завърши въпроса си, Джон стана на крака.
— Както казах, Елън има право. Ще говорим за това друг път. Сега просто съм радостен, че пак си при мен и мисля, че ти е нужно известно време, за да се възстановиш.
Тя го погледна и се чу да казва нещо друго. Беше интуитивно, но изречено с желязна решимост.
— Нямам време, Джон. Трябва да я намеря.
Джон втренчи изумен поглед в нея.
— Слушай, Рейчъл. Не разбирам нищо.
Тя почака друго парченце от пъзела да се разкрие. Когато това не се случи, добави:
— Кажи ми пак каквото ти знаеш.
— Казах ти повечето неща.
Рейчъл въздъхна с неизказано чувство на безизходност. Промърмори така тихо, че никой не я чу:
— Във всеки случай аз трябва да я намеря.
12
Вторник, 15 юни, преди девет дни, беше по собствените думи на Рейчъл най-лошият ден в живота й.
Плановете им бяха грубо прекъснати. След работа се очакваше да ходят на вечеря в Иджипшън, нов ресторант в Челмсфорд. Тя щеше да се отбие набързо в апартамента си да се освежи, след което планираха да се срещнат в ресторанта.
Беше облякла набързо якето си, махна му с ръка и затвори вратата зад гърба си. Той имаше все още среща с един клиент — Хенри Томас, който бе пристигнал за уговорката с половин час закъснение — и нямаше да може да напусне офиса скоро.
В шест часа Джон прекъсна срещата си с Томас, за да се обади в Иджипшън да им каже, че ще закъснее и да ги помоли да предадат на Рейчъл, когато пристигне. Най-после в шест и трийсет срещата му с Томас свърши.