Той побърза да излезе навън и от колата позвъни на мобилния й. Не получи отговор. Опита отново. Може би не си чува телефона, помисли. Отново не получи отговор. Вероятно го чакаше, продължи да разсъждава, и беше изключила телефона и го бе пуснала в чантата си. Нямаше нужда да се тревожи.
Но всъщност се тревожеше. Не беше типично за нея да си изключва телефона, особено след като бяха решили да се срещнат.
Насили се да не се напряга прекалено. Беше на път да се наслади на една прекрасна вечер със своята приятелка и със сигурност щяха да си прекарат добре. Рейчъл го чакаше, може би вече бе изгубила търпение, защото, за разлика от друг път, той закъсняваше.
Когато пристигна в ресторанта, тя не се виждаше никъде. Потърси по масите, но не я откри седнала на никоя от тях.
Една сервитьорка се приближи до него.
— Добър вечер, господине. Мога ли да ви помогна?
— Резервирах тук маса за двама — каза Джон възможно най-спокойно, — а не виждам другия човек. Възможно ли е да чака на друго място?
— Имаме зона за чакане отпред — отговори услужливо сервитьорката. — Погледнахте ли там?
— Погледнах.
— Тогава съжалявам, господине. Не знам как мога да ви помогна.
Джон хвърли последен търсещ поглед в ресторанта. След като отново не я откри, реши да си тръгне.
— Благодаря — кимна на сервитьорката и излезе навън.
След като за пореден път се опита да я намери на мобилния, бързо закрачи към колата. Запали двигателя и отиде до нейната кооперация, защото не знаеше къде другаде да я търси. Поради някаква причина, която не можеше да си обясни даже на себе си, изпита силно предчувствие. Може би е претърпяла катастрофа на път за ресторанта.
Откри бялата й тойота пред жилищния комплекс на обичайното място под нейния прозорец. Позвъни на звънеца. Тя не му отвори.
Сега Джонатан започна истински да се тревожи. Беше убеден, че нещо ужасно се е случило. В колата си имаше собствен ключ за апартамента й и отиде да го вземе. Изтича нагоре по стълбите и влезе.
Рейчъл беше в дневната, седнала на стол с права облегалка. Стори му се, че изобщо не забеляза присъствието му. Беше заровила лице в ръцете си и плачеше.
Коленичи до нея.
— Рейчъл, скъпа, какво има?
Сякаш едва тогава тя го забеляза.
— Джонатан — прошепна тя между хлипанията.
Отпусна се в ръцете му и мина известно време, преди той да може да зададе въпроса, който изгаряше устните му.
— Какво е станало?
Историята излезе като объркан сноп от изблици и прекъсвания. Чарли Уотърс, репортер на Нордърн Джърнъл в Абърдийн, се беше обадил относно Джени Дугал, негова колежка и най-добра приятелка на Рейчъл.
Рейчъл и Джени бяха израснали заедно в едно и също село в Шотландия. Години наред бяха правили всичко заедно; даже бяха съквартирантки в колежа и бяха избрали една и съща първа специалност. Джени беше за нея нещо повече от скъпа приятелка; Рейчъл я смяташе за сестрата, която никога не бе имала. Преди да се премести в Англия заедно с родителите си преди десет години, Джени и Рейчъл бяха неразделни. По едно време Джонатан печално беше приел, че Рейчъл има по-близка връзка с Джени, отколкото някога щеше да има с него.
Чарли бавно и внимателно бе съобщил на Рейчъл, че Джени заминала миналия петък, 11 юни, за да прекара дълъг уикенд в занимания с планинско катерене, близо до Форт Уилям. Но изглежда не е била достатъчно внимателна. В понеделник беше паднала от височина четирийсет метра и не бе оцеляла при падането.
Джени беше само на трийсет, в разцвета на живота.
Разказът на Рейчъл за инцидента беше накъсан от пристъпи на плач. Джон остана при нея. Не можеше да й предложи утеха; нейният изблик на безкрайна мъка не можеше да бъде облекчен. Той също не остана незасегнат от скръбта. Ужасната вест го бе разтърсила издъно.
През петте години, в които беше познавал Рейчъл, Джени бе предприемала няколко пътувания до Англия, за да й гостува. Докато Рейчъл беше определено независима жена, която знаеше какво иска, Джени бе далеч по-дръзка: една освободена бунтарка и луда глава, която обичаше да подлага на проверка границите на възможностите си чрез катерене, скокове с бънджи и каране на сноуборд — все любими нейни занимания. Джени обичаше да живее на ръба.
Дивата, невъздържана Джени. Така пълна с живот, никога не можеща да стои мирна задълго. Джонатан и Рейчъл й бяха гостували в Шотландия три пъти, последният път в началото на тази година, през март. По време на същото това пътуване се бяха срещнали с леля Елизабет, а също и с Грейс Дугал, майката на Джени. В онзи момент Джени беше в отлично състояние на духа, очевидно напълно възстановила се след скъсването преди няколко месеца с нейния отколешен приятел Лестър Къминг.