Вторник. Предполагаше се, че тя ще остане в Старото колело до сряда, но беше напуснала един ден по-рано. Лорийн не знаеше защо; Рейчъл не й беше казала. Джонатан предположи, че е тръгнала за къщата на Елизабет с ден по-рано.
Беше странно обаче, че не го бе споменала. Също така беше странно, че телефонът й бе изключен. Всичко беше странно и той започна да се тревожи още повече. Джонатан беше позвънил и в Ардроу Хаус, но и оттам не получи отговор. Това, разсъждаваше той, можеше да означава просто, че е излязла. После се обади на самата леля Елизабет. Рейчъл трябва да е ходила да види Елизабет, ако бе тръгнала за къщата й един ден по-рано — в края на краищата ключовете бяха у леля й. Въпреки разговора си с Елизабет, от нея не получи никаква полезна информация. Рейчъл не бе я посещавала, каза му Елизабет, но я очаквала скоро да пристигне. Беше предала на Рейчъл ключовете за къщата в понеделник след погребението. Елизабет също му каза, че Рейчъл бе произнесла много емоционална реч по време на службата.
Дълбокото чувство на тревога у Джонатан се превърна в кратер.
Рейчъл сякаш се беше изпарила. Къде, за бога, бе отишла? Какво я беше обладало? Възможно ли е в крайна сметка да е останала в Ардроу Хаус? — възможно беше, но ако е така, защо не се беше обадила на леля си? Позвъни в къщата още няколко пъти, но не получи отговор. На кого още можеше да се обади?
Имам да свърша много неща, беше казала. Иначе никога няма да намеря покой.
Тези думи отекваха в главата му през целия ден в сряда.
Беше обмислял възможността да се обади в абърдийнската градска полиция и да я обяви за изчезнала. Но беше решил да не го прави. Сметна, че едва ли ще го вземат насериозно, защото не бе минало достатъчно дълго време. Освен това не вярваше на полицията.
Миналата нощ беше взел решението да замине и да я намери. Може би нямаше нищо сериозно — молеше се тревогите му да се окажат неоснователни — но беше непоносимо да седи и да чака да я чуе, и да се чувства толкова безсилен.
13
Стивън отвори бутилка Макалан и наля в четири чаши. Главата на Рейчъл още беше замаяна и Джонатан, Елън и Стивън я наблюдаваха. Джонатан я приласка при себе си на дивана.
— Значи ти не си бил на погребението — каза тя и опря глава в гърдите му.
— Не.
— Защо не исках да си там?
— Беше много неясна по въпроса. Каза, че си искала да помислиш, че имало неща, които трябва да свършиш. Беше малко възбудена.
— Неща, които трябва да свърша? Какво например?
— Не ми каза.
Тя млъкна за момент.
— Как стигнах дотук? Със самолета?
— Не, с твоята кола.
— И бях изчезнала тези последни няколко дни?
— Рейчъл… не е нужно да правим това точно сега.
— Аз искам. Искам да знам какво съм правила, след като съм тръгнала от къщи.
Колко голяма беше тази част от живота й, която вече не си спомняше? Две седмици? Три седмици? Така изглеждаше. Онова, което Джонатан разказа за Джени изглеждаше невъзможно, но трябваше да й разкрие всяка подробност, независимо колко бе незначителна.
— След като замина онази събота, всеки ден се чувахме по телефона — до вторник. Оттогава насетне телефонът ти беше изключен. Сега знам, че си напуснала хотела същия ден. Но не си отишла в Ардроу Хаус.
— Какъв хотел?
— Старото колело в Абърдийн. Предполагаше се, че ще останеш там до вчера, а после ще прекараш няколко дни в къщата на Елизабет.
— Ключовете… — каза тя.
— Ключовете ли?
— У мен имаше ключове…
— Чакай, ще отида да ги донеса — обади се Елън и излезе от стаята.
— Какво друго? — попита Рейчъл.
— Сега стигнахме до миналата нощ, която очевидно си прекарала навън в гората, в планината.
Чу отчаянието в собствения си глас.
— И после се качи на самолета — каза тя.
— Да, не можех да понеса да чакам повече.
Тя все още се чувстваше така, сякаш той разговаряше с друг човек — сякаш някой друг бе изгубил най-добрата си приятелка, някой друг беше стоял до ковчега и беше изнасял надгробно слово в църквата.