Тя имаше среща с Кевин Бексби, шефът на Джон, и бе влязла в неговия офис. Петдесет минути по-късно излезе. Бексби се ръкува с нея, а тя изпрати на Джонатан широка усмивка, докато минаваше край бюрото му. За своя изненада усети как сърцето му се разтуптя. По-бързо, отколкото беше туптяло за Роузи през двете години, прекарани с нея — преди тя да избяга с някакъв тип на име Рик Чапман.
По-късно през деня попита Бексби коя беше младата жена, влязла в офиса му.
— Кандидат за работа.
— Така ли? Квалифицирана ли е?
— Ти да не би да искаш да вършиш моята работа? — измърмори недоволно Бексби.
— За нищо на света — ухили се широко Джон. — Смея ли?
Няколко седмици по-късно Бексби обяви, че редакторският отдел ще бъде попълнен с Рейчъл Сондърс. Сутринта на първия й работен ден я запознаха с нейните колеги. Джонатан й подаде ръка и когато тя я стисна топло, реши да я опознае по-отблизо — и то по-скоро. После откри за свой ужас, но не изненада, че тя редовно излиза с някого.
Тя работеше в отдел Градски новини, един етаж по-долу от него, което правеше трудно да я среща случайно. Когато най-сетне получи възможност да говори с нея, беше след като направи най-голямата издънка в кариерата си.
Беше написал статия за строителна измама. Джон бе цитирал ненадежден източник и на всичко отгоре беше объркал фактите. Когато отпечатаха пълната с политически заряд статия в Поуст, Бексби така побесня, че Джон се изплаши да не изгуби работата си.
Онази вечер, в мъртвия час между края на дневната смяна и пристигането на нощната, той седеше сам в барчето и унило гледаше в пластмасовата чаша за кафе. В този момент влезе Рейчъл и седна на масата до него.
— Чух какво се е случило — каза тя. — Как си?
— Имал съм и по-добри дни — отговори той.
За негова изненада тя се усмихна. Не се засмя, но и не го потупа съчувствено по гърба. Рейчъл Сондърс очевидно се забавляваше.
— Е, нали знаеш какво казват? С днешния вестник ще увиеш утрешната риба.
Джонатан погледна някъде в страни.
— Гледай Бексби да не те чуе. За него всеки брой на вестника е свещен.
— Само исках да кажа, че с това светът не свършва.
Той въздъхна тихо.
— Е, аз пък си мислех какво ли е да отидеш в манастир?
Тя го изучава известно време, а после кимна:
— Прав си.
Той я погледна озадачен:
— Моля?
— Монашеското расо би ти стояло добре. Имаш и хубав глас. Обзалагам се, че монахините ще останат впечатлени.
Той се засмя, но не беше в настроение.
— Твърде мила си с мен.
— Знам — рече тя весело. — Винаги съм готова да депресирам още повече депресираните. Това ми е нещо като мисия в живота.
Засмя се с оня прекрасен смях, наведе се напред и сложи ръцете си върху неговите:
— Не позволявай да те засегне твърде дълбоко. Животът е твърде кратък.
Затова когато мислеше кой трябва да е първият му служител в Райт Тинг, той се бе сетил за нея. Не само заради приятелството им от Поуст, но също така защото беше добра в работата си. За нея, както и за него, преминаването от вестника към неговата агенция съдържаше риск. В Поуст тя знаеше какво държи в ръцете си, което не беше така в малката агенция — в края на краищата той можеше и да банкрутира — но може би тя щеше да се зарадва на предизвикателството. Поне можеше да я попита. Ако откаже, винаги можеше да публикува във вестника обява, че си търси помощник.
Обади й се и тя каза, че ще си помисли. Не й трябваше много време. Седмица по-късно му звънна и прие предложението.
Веднага щом започнаха да работят заедно, откриха разликата между това да са колеги във вестника и да работят като колеги в малка агенция. Нейната разхвърляност беше постоянен източник на раздразнение за него. Бюрото й вечно беше в безпорядък. Поради това тя забравяше едно, губеше друго и нарушаваше крайни срокове. Беше хаотична и вкъщи, призна тя. Получаваше непрекъснато напомняния за плащане, или звънеше помощничката на зъболекаря в кисело настроение, за да я смъмри, че е изпуснала часа си. Но тя обеща да се постарае и да се поправи.
— Би било чудесно — каза той, не без нотка на сарказъм.