Той отвори вратата на колата и слезе.
— Добре ли сте, госпожице?
Тя гледаше втренчено в далечината. Очите й бяха празни, сякаш бе сляпа. Сляпа и глухоняма.
— Беше на косъм — промълви той.
Тя не отговори нищо; изглежда дори не го чуваше и виждаше.
Какво й има на тази жена, зачуди се Стивън. Като я изучаваше, забеляза, че се беше търкаляла в кал. По лицето й имаше тъмни петна от пръст. Или беше кръв? Блузата й се беше разкопчала и бе разкъсана, също и якето. Щом се е борила с някого едва ли бе сляпа. Може би онзи човек все още я преследва. Стивън се огледа, но не видя никого. Пристъпи към нея.
— Добре ли сте?
Пак никакъв отговор.
— Какво ти става? — попита той, но не грубо. — Не се тревожи; няма да ти направя нищо.
Появи се друга кола. Наложи се да отклони, за да избегне удара с колата на Стивън. Шофьорът натисна рязко клаксона и изчезна зад следващия завой.
— Откъде си? — попита я Стивън.
Тя остана мълчалива. Стивън започваше да се чувства неловко. Трябва ли да се върне в колата си и да я остави? Не, разбира се, че не. Не можеше да я остави, докато не е сигурен, че се е прибрала благополучно, където и да се намира домът й. Може би е надрусана. В наши дни стават най-невероятни неща. Но му се струваше, че тя не разбира езика, на който й говори, защото продължаваше да гледа втренчено напред с празен поглед.
Стивън познаваше всички в този край. Не е тукашна, заключи той. Студен вятър го блъсна в лицето. Потрепери не толкова от студ, колкото, заради това че едва не беше убил тази нещастна млада жена. Приближи друга кола. Тя намали и Стивън се надяваше да спре, особено след като шофьорът подаде главата си от прозореца. Но след това отмина и се изгуби от поглед.
— Къде живееш? — попита Стивън.
Както преди, не чу отговор, но съдейки по това, че сключи вежди, изглеждаше, че мисли. Погледна го право в очите, значи го беше чула.
— Къде отиваш?
— Не знам — каза тя с тих, крехък глас.
— Ела — каза той, — ще те закарам докъдето трябва да отидеш.
Тя прехапа долната си устна и веждите й паднаха надолу. От устата й не излязоха повече думи. Изведнъж коленете й се сгънаха и той се хвърли към нея, улавяйки я под мишниците. В този миг Стивън реши да я вземе в дома си.
— Живея наблизо. Нека ти помогна. Става ли? Не се страхуваш от мен, нали?
Тя избъбри нещо неразбираемо.
— Хайде — каза той и й помогна отново да си стъпи на краката.
Тя се обърна, очите й измериха мъжа, който беше със средно телосложение и на около шейсет и пет. Виждаше се, че има съмнения. След това стисна с пръсти лявата му китка, сякаш отчаяно се молеше за някакъв акт на човешка доброта, който би спасил живота й. Бе леденостудена! Която и да беше, тя умираше от студ. Осъзнаването на това тласна Стивън към действие.
Той внимателно я поведе към колата си. По пътя тя непрестанно се олюляваше и се наложи да я хване с ръка през кръста, за да не падне.
— Не се притеснявай, не бързаме заникъде — успокояваше я той. — Държа те.
Отвори вратата откъм пасажерската седалка и й помогна да седне. След това заобиколи отпред и се пъхна зад волана. Вътре в колата поне беше топло, а и той усили отоплението.
Отново му направи впечатление, че гледа втренчено напред. Дали е наркотик? Страх? Да не са я били? Ако е така, кой? Приятел? Съпругът й? Или беше избягала отнякъде?
Може би всичко щеше да получи смисъл, след като я прибере вкъщи.
Къщата на Стивън Маккензи беше четвъртата от края на улица Бисет в Уайтмонт. Улица Бисет беше също така А944 — шосето, водещо до Олфорд, зелените хълмове на Грампиан, и голите, назъбени Хайлендс отвъд. Сивата къща от гранит много приличаше на другите къщи в най-близката околност.
Когато спряха пред къщата, петнайсет минути след избегнатата на косъм катастрофа, младата жена не помръдна, за да слезе от колата. Стивън поклати глава, заобиколи от другата страна и отвори вратата.
— Идваш ли?
Тя успя да излезе от колата, но трябваше той да й помогне да стигне до входната врата. Тъкмо се питаше как ще успее да вкара ключа в ключалката и същевременно да я държи, когато съпругата му, Елън, отвори широко вратата.
— Коя е тази? — попита тя. Гласът й беше висок и заповеднически, в контраст с ниския ръст.
— Това е… Честно казано, не знам коя е.