Отвори вратата, пъхна се зад волана и още веднъж опита да се обади на Рейчъл. И отново чу гласовата й поща. Противно на здравия разум опита да позвъни и в Ардроу Хаус — къщата, собственост на леля й Елизабет, където се очакваше да отседне — но и оттам не получи отговор. Остави телефона да звъни, докато линията прекъсна, после го подхвърли на съседната седалка и потегли. След няколко обиколни пътища пое по А96 към Абърдийн — гранитния град на североизточна Шотландия.
Нещо се е случило с нея.
Не, не мисли това.
Импулсивно грабна телефона и откри номера на нейната леля. Набра го с дясната си ръка.
— Елизабет Крейг на телефона — каза познат глас.
— Здравей, аз съм, Джонатан.
— Джонатан! — възкликна тя. — Къде е Рейчъл?
Джон не знаеше какво да й отговори. Незабавно съжали, че се беше обадил.
Елизабет се оплака:
— Непрекъснато й звъня, но тя не се обажда.
И при мен е същото, Елизабет. Не знам къде е и се надявах да се е обадила поне на теб, но очевидно не е. Ако ти не знаеш нищо, не знам кой друг би могъл да знае.
Въздъхна и каза:
— Знаеш ли какво, Елизабет, ще дойда при тебе.
За секунда тя не каза нищо.
— Ще дойдеш ли? Но… как?
— С кола — започна той, но изведнъж му просветна, че Елизабет Крейг не знае, че той е толкова наблизо. — Аз съм в Шотландия.
— Какво? Откога?
— Току-що кацнах.
Джон се запита дали Елизабет беше забелязала нещо в Рейчъл по време на погребението. Надяваше се, противно на всяка надежда, че тя може да хвърли светлина върху местонахождението й. Но преди да успее да я попита, щеше да се наложи да свали картите и да признае, че той също не знае къде е Рейчъл. А не искаше да прави това по телефона.
— Но… но къде е Рейчъл? Не е ли с теб? — попита Елизабет и гласът й издаде все по-нарастващата й тревога.
— Тя е…
Не по телефона. Ще й кажа лично.
— … не е тук точно сега. Ще ти обясня след половин час, ако си вкъщи.
— Да, вкъщи съм. Моля те, побързай, Джонатан.
— Пътувам — отговори той.
7
Избърса сълзите от очите си. Чу вятъра, който вилнееше отвън, и почувства как в главата й се надига буря. Къде е? Тези двама души й се струваха като призраци, тази къща беше като театрален декор в някакъв сън. Бореше се да остане будна.
— Аз съм… — прошепна, надявайки се, че като се опита да си каже името, то ще се върне при нея.
Но нищо не дойде. Сякаш се намираше на таван и търсеше нещо ценно сред разхвърляните вехтории.
Беше непозната за самата себе си. Тази мисъл болеше повече от буцата на главата, която бе като драскотина в сравнение със зиналата бездна в паметта й.
Как беше свършило всичко в онази гора? Какво се бе случило с нея?
Нещо ужасно.
То продължаваше да клокочи като ехо от дълбок, тъмен кладенец, пълен с тайни и зли духове, отекващ неспирно вътре в нея.
— Къде съм? — попита тя плахо.
— Уайтмонт — отговори Стивън. — Това е едно село близо до Олфорд.
Очите й се разшириха.
— Аз съм в Шотландия?
— Да — рече изненадано Стивън. — Ти не знаеше ли?
Не се отпускай сега. Стой нащрек.
— Чувала съм за Уайтмонт и Олфорд, и… — Сърцето й прескочи един удар. — … Познавам това място… аз…
Изведнъж, необяснимо, почувства сигурност във всичко, което я заобикаляше. Зелените хълмове с дървета, селските къщи, полята — всичко това й беше познато, разбра тя сега. Сякаш й беше даден първия краткотраен поглед към нейното собствено съществувание.
— Аз съм някъде оттук! — каза тя, едновременно с изненада и облекчение. Най-сетне имаше нещо, за което да се хване.
— Сериозно ли говориш? — попита Стивън. — Ако се съди по акцента ти, има логика. От друга страна тук не виждаме толкова много хора със слънчев загар…
— Стивън! — сопна се Елън и го прекъсна. Беше се върнала от кухнята с купа гореща вода и парче плат. Седна отново при младата жена. — Нека първо да се погрижа за раните на бедното момиче. Предлагам да си държиш устата затворена за момент.
— Да — отговори младата жена на Стивън, сякаш Елън не беше казала нищо. — Но всичко останало е все още загадка. Единственото нещо, което знам, е, че дойдох от гората горе в планината.