Елън, цялата превърната в слух, внимателно докосваше подутината с мократа кърпа.
— Продължавай — рече Стивън, пренебрегвайки строгия поглед на жена си.
Тя повдигна рамене.
— Там дойдох в съзнание през нощта.
Стивън се намръщи и се почеса зад тила.
— Какво искаш да кажеш?
— Каквото казах. Имаше поток, чух вода. После започнах да вървя, катерих се…
Сякаш отново преживя онези първи стъпки, в които един чужд свят бе изпълнен със страх и зло. Поклати глава като да прогони демоните.
— Стой мирно, миличка! — изкомандва Елън.
— Но… — заекна Стивън. — Ти какво правеше там?
— Ето това не знам. И все още не знам собственото си име.
Стивън я погледна напрегнато.
Тя опита да се съсредоточи.
— Мисля… мисля, че не бях сама. Като че ли нещо ме търсеше, отгоре. Дойде от небето…
Беше силно, настойчиво чувство, въпреки че не откриваше в него смисъл. Тя въздъхна и отново разтърси глава.
— Говоря глупости, нали?
Стивън нито потвърди, нито отрече твърдението й. Държеше устата си затворена, изпълнявайки заповедта на съпругата си.
Същата мисъл се върна при нея, мисъл, която не можеше да потисне.
— Нещо ужасно се е случило там — почти прошепна тя. — Нещо ужасно.
— Но какво? — попита Стивън с раздразнение в гласа.
— Просто не знам — отговори тя и сълзите отново напълниха очите й.
Впери поглед покрай Стивън. Каквото и да беше, то оставаше скрито от погледа и ума й, дълбоко в някакъв забравен спомен.
8
Джон пристигна в предградията на Абърдийн. Докато чакаше на един светофар, замислено огледа сивите къщи. Обмисли възможността да се отбие набързо в Старото колело — малкия хотел на улица Куийн, където Рейчъл бе отседнала. Нямаше представа къде е улица Куийн, а в колата под наем нямаше джипиес, затова спря пред малък хранителен магазин, за да помоли да го упътят. Мършава жена в избеляла пола му хвърли незаинтересован поглед. Улица Куийн се оказа някъде в другия край на града. Жената описа два възможни начина да се стигне до нея. По-късият беше да мине точно през центъра на града; другият бе да тръгне по Андерсън Драйв — околовръстното покрай града. Джонатан се опита да проследи упътванията, но знаеше, че ще бъде трудно да ги запомни всичките. Повтори инструкциите на жената, благодари й и излезе.
Ами ако Лорийн, собственичката на малкия хотел, не успееше да му помогне? Или Елизабет? Ако никой не знаеше нищо, тогава нямаше да има друг избор, освен да се обади в полицията. Това означаваше да признае пред себе си, че нещо наистина се е случило с нея. Може би нещо лошо. Моля те, боже, нека това да не е вярно.
Още не се е стигнало дотам. Още не.
Подкара към околовръстното и зави надясно, както му беше обяснила жената в магазина. Стигна до друга отбивка и пое по третия изход, минавайки покрай една църква. При следващата пресечка тръгна направо и влезе в пътя с четири платна. Улица Куийн се намира веднага след четвъртата и последна пресечка, спомни си той. Сега оставаше само да намери правилната сграда. Изведнъж забеляза табела за улица Куийн и зави рязко наляво. После видя надпис:
СТАРОТО КОЛЕЛО.
Беше го открил веднага. Паркира колата на малкия паркинг пред хотелчето и позвъни на звънеца. Дебел мъж с рошави вежди и нахално любопитни очи отвори вратата.
— Здравейте — поздрави Джон. — Казвам се Джонатан Лаудър. Вчера говорих с Лорийн по телефона. Тя тук ли е?
— Не е — отговори мъжът. Носеше мърляв син пуловер, който едва покриваше огромния му корем. Също така му беше много трудно да стои прав, сякаш беше прекарал много часове в кръчмата от предишния ден и бе погълнал твърде много тъмна бира. — Отиде да напазарува. Трябва да се върне всеки момент. За резервация ли се отнася?
— Не за мен — каза той. — На моята приятелка. Рейчъл Сондърс.
Мъжът го погледна замислено за момент.
— А, да. За нея.
— Разбирам, че си е тръгнала доста неочаквано — каза Джонатан.
Мъжът повдигна рамене.
— Може би. Трябва да попитате жена ми.
— Чудех се… Търся я. Вие знаете ли…
Мъжът го прекъсна:
— Слушайте, ще трябва да говорите с Лорийн за това. Не е моя работа. Ако искате да почакате, заповядайте. Аз самият трябва да ходя някъде.