— Хайде, хапни още сладолед — настоя Елън Маккензи.
— Всеки миг ще се пръсна — възпротиви се Стивън.
— И аз — обади се Джонатан.
— И аз — присъедини се Рейчъл.
Бяха се насладили на обилна вечеря в дома на Стивън и Елън, но вече трябваше да спрат.
Изминали бяха два месеца след всичко случило се. Още няколко дни и Джонатан и Рейчъл щяха да поемат обратно към Англия, за да започнат нов живот заедно.
Щеше да е нужно време, за да премислят всичко. Не просто дните след смъртта на Джени, но всичко, което бе станало през последните дванайсет години.
Сбогуваха се със Стивън и Елън, с обещанието, че ще им се обаждат всеки път, когато дойдат по тези места. Елън проля няколко сълзи, докато се разделяха, особено с Рейчъл, която бе започнала да смята почти за своя дъщеря.
— На добър път — каза Стивън и Рейчъл го прегърна още веднъж.
— Благодаря ти за това, което направи, за да спасиш живота ми, Стивън — прошепна в ухото му тя. — Никога няма да забравя твоята доброта и смелост.
Стивън само кимна в отговор. Вълнението го беше стиснало за гърлото.
Джонатан и Рейчъл се върнаха с колата в Ардроу Хаус. Беше почти девет вечерта, времето бе меко, а залезът обагряше западния хоризонт в огнени оттенъци. Лятото най-сетне беше дошло.
Рейчъл често си мислеше за онази последна среща с Лестър Къминг. Беше дошла в съзнание на земята до смачканата тойота, обградена от парамедици и полицаи. Оказа се, че Лестър е мъртъв. Заключението на полицията беше, че е умрял при катастрофата, след като Рейчъл бе действала при самозащита.
Истината беше друга, но не можеше да я разкаже. Джени не бе тръгнала към Долината на мъртвите след смъртта си. Беше останала при Лестър като дух, решен да отмъсти. Това го бе направило психически още по-нестабилен отпреди. А Джени беше получила възмездие. В часа, когато Рейчъл най-много се нуждаеше от помощ, тя бе дошла и я беше спасила.
Рейчъл прекара седмиците след смъртта на Лестър в някаква замаяност, борейки се с депресията. Това никога ли нямаше да свърши? Нещастието винаги ли щеше да я облива с безкрайните вълни на страданието?
Джонатан я беше измъкнал от това.
Както и Джени, в нейните сънища. Миналата нощ беше сънувала, че лежи в поле сред високи зелени треви и червени цветя. Джени беше с нея. Продължаваха да се срещат в някакво райско поле, някъде там, горе. Сънищата винаги бяха едни и същи, с изключение на миналата нощ. Джени беше помахала и се бе обърнала. Беше си отишла, а Рейчъл бе останала да гледа след нея, докато тя изчезна зад светлия хоризонт. Това беше сбогуване.
Един ден щяха отново да се срещнат, но докато дойде това време щяха да останат разделени. Джени в небесните пасища, а Рейчъл тук, на земята.
Животът й се беше променил.
Но стените, които бе издигнала около себе си, бяха рухнали. Искаше да си построи нов живот с Джонатан.
Живот без демони, без Греъм Хорн, без Лестър Къминг.
Рейчъл караше колата през шотландските околности към пурпурния хоризонт.
— Наистина е прекрасно, че можем да продължим — размечта се тя.
— Да — тихо потвърди той.
— Само двамата — натърти тя.
Джонатан се усмихна. Посегна и взе свободната й ръка.
— Само двамата, докато едно-две малки човечета не влязат парадно в живота ни.
— Или може би три — засия Рейчъл.
Какво е събуждането? Къде е границата между съня и реалността? Неволно пресичаш тази граница. Оставяш друг свят зад гърба си. Осъзнаваш заобикалящото те и самия себе си. Ти си като слънцето, което прогонва тъмнината.
Рейчъл също прекоси границата между съня и реалността.
Тя видя светлината.