– Смяташ ли, че ще се стигне дотам?
Лийша разтърка слепоочията си.
– Може би. Не знам. Надявам се, че не.
– Ако стане, ще се пролее много кръв – каза Уонда. – Тия двамата може и да си блъскат рогата понякога, но Гар приема Роджър като по-малък брат.
– С всички е така – съгласи се Лийша. – Но херцогът и братята му са упорити. Ако Гаред се появи с армия, може и да ни пуснат, но Хралупата ще трябва да разчита само на себе си.
Уонда сви рамене.
– Харесвам графа и херцогинята майка, но Хралупата ще се справи отлично и без тях. Те се нуждаят повече от нас, отколкото ние от тях.
– Може би – повтори Лийша, но не беше чак толкова сигурна.
На вратата се почука. Уонда отвори и видя една от прислужничките на херцогиня Мелни.
– Това е добър знак – каза Лийша на Мелни, – но е рано да се радваш.
– Демонски фъшкии – каза Арейн. – Момичето кърви всеки четвърти вториден, точна като изгрева на слънцето. Сега е петиден и няма нито капка. Не ми трябва престилка на билкарка, за да разбера какво означава това.
– Означава, че в мен расте бебе – каза Мелни.
– Да, не го отричам – каза Лийша и лицето на Мелни грейна. – Но аз не бих се разкрещяла от балкона. Толкова скоро при първа бременност има голяма вероятност да ти дойде.
– Няма! – настоя Мелни. – Усещам ръката на Създателя тук, дава ни дете, когато най-силно се нуждаем от него.
– Дори да е така, няма да боли, ако изчакаш малко, преди да кажеш на някого – рече Лийша. – Все още има време.
– Не толкова много, колкото си мислиш – каза Арейн.
На Лийша ѝ се наложи да ускори крачка, за да не изостава от Арейн, която я водеше през женското крило на двореца. Толкова беше свикнала с преструвките ѝ на стара изкуфяла жена, че сега като че ли виждаше съвсем друг човек.
„Нещо ужасно се е объркало“, осъзна тя, щом се бе наложило херцогинята майка да зареже представлението в коридора.
Надуши го веднага щом влезе в покоите ѝ. Арейн беше отворила прозорците и бе напълнила стаята със свежи цветя, но вонята не можеше да бъде сбъркана. Лявото ѝ око подскочи и тя разбра, че това бе началото на главоболие, което до края на деня щеше да я е вкарало плачеща в леглото.
Брайър чакаше в приемната; изглеждаше – и миришеше – по-зле от последния път. Имаше кръв по дрехите му, които все още бяха мокри от газенето през топящия се сняг. Онази част от кожата му, която се виждаше, бе покрита със синини и драскотини.
Лийша отиде при него, потискайки поривите за повръщане. Болката изригна зад окото ѝ и тя преглътна и нея, оглеждайки го за наранявания.
Момчето изглеждаше изтощено, сякаш не беше спало от седмица. Краката му бяха окървавени и покрити с пришки, но не се забелязваха инфекции. Останалите рани изглеждаха болезнени, но повърхностни.
– Какво се случи? – попита го тя.
Брайър погледна към Арейн и отговорът дойде от нея, докато Лийша продължаваше да обгрижва момчето.
– Тамос повел атаката за превземането на Пристан – каза херцогинята майка. – Съвместни усилия с лактънците и райзънската съпротива.
– Защо никой не ми каза за това? – попита Лийша.
– Защото не ти вярвам, когато става въпрос за красиянците – отвърна безизразно Арейн. – Ти щеше да си против нападението.
Лийша скръсти ръце.
– И какво постигна брилянтната военна стратегия на Ваша Светлост?
– Изгубихме – отвърна тихо Брайър и се разплака.
Лийша инстинктивно посегна към него, пое си дълбоко дъх през устата и прегърна момчето; сълзите му оставяха пътечки в калта и петната свинекоренов сок по лицето му. В нея се надигаха хиляди въпроси, но в момента само един имаше значение.
– Къде е Тамос? – попита тя.
Без да спира да плаче, Брайър поклати глава. Той бръкна в робата си и извади парче сгъната хартия, мръсна и покрита с петна.
– Каза ми да ти дам това.
– А? – рече Арейн.
Брайър очевидно беше пропуснал това в доклада си.
Лийша взе хартията с треперещи ръце. Думите, написани набързо, бяха замазани, но почеркът на Тамос ясно си личеше.
Посланието беше кратко:
Скъпа моя Лийша,
Прощавам ти. Обичам те.
Може да се съмняваш във всичко, но не и в това.
Тамос
Лийша го прочете три пъти и буквите се размазаха пред очите ѝ, които се напълниха със сълзи. От гърдите ѝ се изтръгна ридание, тя изпусна хартията и покри с шепи лицето си. Брайър отиде до нея и я прегърна така, както бе направила тя.
Арейн се наведе, грабна хартията и изсумтя, докато я четеше.
– Ще ни върнат ли тялото му, за да го погребем? – попита Лийша.