Арейн се уви в шала си и отиде до прозореца, поглеждайки към сивото зимно небе.
– Очаквам красиянците скоро да изпратят емисар. Ако поискат пари, ще им ги дадем. Цената няма значение.
– Те не искат пари – каза Лийша. – Искат война.
Арейн се обърна и срещна погледа ѝ.
– И това ще им дадем, щом го искат. Цената няма значение.
Красиянският емисар пристигна две седмици по-късно, един дама, придружаван от двама дал’шаруми. Дворцовите стражи конфискуваха оръжията им, гледаха ги с открита враждебност, но красиянците излъчваха вбесяващата самоувереност на своя народ и невъоръжени и заобиколени от врагове, се държаха също толкова високомерно, както и на тяхна територия.
Лийша ги наблюдаваше от кралската ложа – редица седалки, разположени зад подиума на трона. Слънцето се беше спуснало ниско, под високите прозорци на тронната зала. Дневната светлина беше слаба и през защитените си очила тя смътно различаваше самодоволните им аури.
Заедно с нея в ложата седяха херцогинята майка, Уонда и принцеса Лорейн от Мливари. Месечният цикъл на Мелни все още не беше дошъл и Арейн ѝ беше забранила да присъства.
Лийша за пръв път виждаше мливарската принцеса, след като пристигнаха новините за красиянската победа. Лорейн също знаеше предварително за нападението. Лорд Самент би трябвало да е яздил редом с Тамос, докато кавалерията му е нападала, и оттогава не се беше чуло нищо за него.
Лорейн се беше скрила в посолството, охранявано от патрули на Планинските копия, докато не научи за пристигането на емисаря. Тя като че ли се беше състарила през последните няколко дни. Под очите ѝ имаше тъмни кръгове, които дори пудрата не можеше да скрие напълно, но погледът ѝ не бе изгубил остротата си.
Райнбек и братята му гледаха с омраза от подиумите си, но красиянците не се уплашиха. Даматът крачеше смело напред, следван от шарумите, които носеха голяма лакирана кутия.
Стражите спряха дамата, преди да е преполовил пътя към трона, и мъжът се поклони ниско.
– Аз съм дама Горджа. Нося съобщение от моя господар и говоря с неговия глас.
Той разгъна пергамента и започна да чете:
– „Поздрави на Райнбек Трети, херцог на Анжие, в годината на Еверам 3784... Заклевам се пред Еверам, че ти наруши дадената пред Създателя и Неговите деца за Ала дума, като ни нападна по време на свещеното Новолуние, когато всички мъже са братя. Според евджанския закон трябва да умреш.
Разнесоха се гневни гласове в залата, но дама Горджа не им обърна внимание и продължи да чете:
– Но милостта на Еверам е безкрайна и Неговата божествена справедливост няма да се простре върху твоя народ, с който винаги сме искали само братски, приятелски отношения. Уреди делата си и сам отнеми живота си заради това, че заповяда извършването на такава мерзост. В първия ден на пролетта наследникът ти ще ми достави главата ти и ще му бъде позволено да допре чело в килима пред нозете ми. Направи го и ще пощадя хората ти. Разочаровай ме и ще накараме Анжие да си плати, като стоварим безкрайната справедливост на Еверам върху всички вас. Очаквам отговора ти – Джаян асу Ахман ам’Джардир ам’Каджи, шарум ка на Красия, господар на Водохранилището на Еверам, първороден син и наследник на Ахман асу Хошкамин ам’Джардир ам’Каджи, познат още като Шар’Дама Ка, Избавителя.
Когато даматът вдигна поглед от пергамента, лицето на Райнбек беше станало яркочервено.
– Очакваш от мен да се самоубия?
Дама Горджа се поклони.
– Ако обичате народа си и желаете да не бъде наказан заради престъплението ви. Но дори на юг се знае, че херцог Райнбек е дебел, развратен и безсеменен кхафит, който не заслужава трона си. Господарят ми очаква да откажете и да си навлечете божествения гняв на Еверам.
– Еверам няма думата тук, дама – каза Напътственик Питър.
Дама Горджа се поклони.
– Простете, Ваша Светлост, но Еверам има власт над всичко.
Райнбек изглеждаше така, сякаш се беше задавил с пилешка кост, лицето му беше придобило почти пурпурен цвят.
– Къде е тялото на брат ми? – тросна се той.
– А, да – рече дама Горджа и щракна с пръсти.
Двамата шаруми се приближиха към трона със своята лакирана кутия.
С приближаването на кутията Лийша почувства нарастващ ужас. Дженсън и половин дузина Дървени войници ги спряха, преди да стигнат до стъпалата, и шарумите застанаха невъзмутимо, докато първият министър погледна вътре.
– Нощ! – изкрещя Дженсън и се извърна ужасен настрани.