Лийша почувства как магията потича по ръката ѝ и я изпълва със сила. Главата ѝ се замая, но в този момент бебето ритна силно в корема ѝ. Тя ахна и притисна корема си.
Шарумите вече бяха избили всички стражи, макар че един от тях, който бе получил рана от копие, хвърлено по време на битката, кървеше, но все още му бяха останали сили. Други войници се втурнаха към подиума, но нямаше да стигнат навреме, за да спасят Питър от шарумите, които вече тичаха по стъпалата, за да довършат делото на дамата и да сложат край на рода Райнбек.
– Ядроните да ви вземат!
Лийша изпитваше ужас от онова, което магията може би причиняваше на детето ѝ, но не можеше просто да стои и да гледа. Тя вдигна отново жезъла си и изстреля още две струи магия, които свалиха убийците един по един.
Бебето блъскаше по стените на корема ѝ като по тъпан, сякаш се опитваше да се измъкне навън месеци по-рано – и може би щеше да успее. Лийша плачеше, когато отново отпусна жезъла си и обгърна с ръцете си изпъкналия си корем.
– Господарке, внимавай! – извика Уонда.
Лийша вдигна глава и видя Горджа, обгорен и окървавен, но все така изпълнен с магия, да убива двама стражи и да се втурва към нея.
Една стрела прелетя над рамото ѝ, насочена право към сърцето на дамата, но Горджа просто я отблъсна настрани като досадна конска муха.
– Ядроните да го вземат! – изръмжа Уонда, пусна лъка си на земята и се хвърли пред Лийша, за да посрещне дамата.
Горджа мислеше да се шмугне покрай нея, както бе направил при другите, опитали се да го спрат, но бронята на Уонда беше подсилена с демонски кости. Тя можеше да черпи от тях сила и скорост, както очевидно правеше и самият дама. Момичето го сграбчи за ръката и я извъртя, за да го преметне.
Но Горджа не изгуби контрол и промени тактиката си. Подскочи във въздуха и се завъртя, изритвайки Уонда в лицето, след което се приземи на краката си и се подготви да преметне нея.
– Няма да стане! – каза момичето и се отпусна върху ръката му, стъпила стабилно на земята.
Даматът промени позицията си, но Уонда скочи срещу него и заби чело в носа му.
Най-накрая той изгуби равновесие и тя го повали на земята, но даматът се изви, сграбчи я за глезена и я повлече със себе си. Естествено, плати си за това, защото Уонда се озова върху него и го обсипа с поредица от мощни удари. След това блъсна главата му в каменния под.
Но докато го удряше, Горджа внезапно се измъкна изпод тялото ѝ и уви краката си около шията ѝ. Уонда се дръпна с пъшкане и политна назад, удряйки главата си в земята, а даматът затегна хватката си.
Уонда не можеше да го достигне и се вкопчи безпомощно в краката му, докато той я душеше безмилостно.
Тъй като бебето продължаваше да бушува в корема ѝ, Лийша не посмя отново да използва жезъла, но не можеше и да остави Уонда да умре. Тя трескаво се огледа за оръжие, но Лорейн я изпревари. Едрата жена сграбчи стола си за облегалката и замахна с всички сили.
Даматът отново промени позата си и вдигна ръка навреме, за да блокира удара. Столът се разби в нея, а Горджа сграбчи принцесата на роклята и също я събори на земята. Стисна я за гърлото със свивката на лакътя си и започна да я души, докато краката му продължаваха да изцеждат живота на Уонда.
Лийша се раздвижи несъзнателно, магията изпълни крайниците ѝ с нечовешка сила. Тя забрави за бебето, за Тамос, за собствената си клетва на билкарка. Целият ѝ свят се сви до една-единствена цел. Главата на дама Горджа.
Кракът ѝ го улучи в гърдите. Лийша почувства как гръбначният му стълб изхрущя и най-после даматът се свлече на земята.
В залата се чуваше единствено тежкото дишане на трите жени. Уонда и Лорейн поемаха въздух с пълни гърди, но дишането на Лийша беше плитко и учестено, като туптенето на сърцето ѝ. Тя просто стоеше там, наясно, че битката е приключила, и се опитваше да овладее смесицата от гняв, адреналин и магия, която заплашваше да я погълне. Искаше ѝ се да има още врагове, с които да се бие, сякаш магията щеше да я разкъса на части, ако не намереше къде да я изпусне. Нощ, така ли се чувстваха Уонда и останалите, когато се опияняваха от магията по време на битка? Беше ужасяващо.
Всички в стаята гледаха онемели от изумление. Дори Арейн беше вдигнала насълзените си очи от буркана в скута ѝ и зяпаше Лийша с отворена уста. Тя ясно виждаше страха в аурите им и не можеше да ги вини.