– Никога няма да получиш трона. Нито дори като регент, ако успееш да родиш син, който няма да е достатъчно голям при смъртта на Питър.
Лорейн кимна.
– Баща ми може да има претенции към трона ви, но не и аз. Ала никога няма да ме разделяте с момчето. И децата ми ще бъдат доведени тук и ще живеят в двореца като кралски особи.
– Разбира се – съгласи се Арейн. – Но титлите им ще бъдат почетни, без да получават анжиерски имоти или титли, които сами не си спечелят.
– Ще съобщя на Съвета на майките да внесат съответните промени в договора – каза Лорейн. – Утре сутринта ще бъде готов за подписване.
– Колкото по-скоро, толкова по-добре – съгласи се Арейн.
Лорейн се изправи и стисна рамото на Лийша, докато излизаше.
– Съвзе ли се, скъпа? – попита Арейн, давайки ѝ знак да седне.
Лийша се отпусна на стола.
– Достатъчно, Ваша Светлост.
– Когато сме насаме, ме наричай Арейн – каза херцогинята майка. – Спечели си това право, че и повече. Можеше да съм загубила четирима синове в онзи ден, а не трима. Утре сутринта Питър ще подпише и това – продължи Арейн, подавайки на Лийша един кралски декрет. Той правеше Лийша графиня на провинция Хралупата и член на кралското семейство, въпреки че двамата с Тамос не бяха женени. – Напълно логичен ход – каза Арейн, след като Лийша вдигна глава от пергамента. – Ти изпълняваше тази роля от месеци и смея да заявя, че хората ти не биха приели никой друг. Гаред е добро момче, но повече е подходящ за барон, отколкото за граф, особено сега, с тази негова скандална невеста.
– Очаквам, че ще изпита облекчение, като го научи – рече Лийша.
– Ще се върнеш веднага там – каза Арейн. – И ще вземеш Мелни със себе си.
– А?
– За момента всички са забравили за нея и аз искам нещата да си останат така. Мливари и Анжие трябва да се съюзят, и то веднага. Никой не знае, че това момиче носи детето на Райнбек, и ако се разчуе, това може да доведе до неочаквани усложнения. От онзи вид, който се разрешава с копия.
– Лорейн никога няма да убие неродено дете – каза Лийша.
– Никога не казвай никога – отвърна Арейн, – но аз всъщност си мислех за баща ѝ или че Истърли и Уордгуд ще го използват като повод да се обърнат срещу Мливари. Няма да се изненадам, ако се окаже, че някой от тях е отвлякъл горката Сиквах.
– Което ни връща към проблема с Роджър – каза Лийша. – Той тръгва с мен и всички обвинения срещу него отпадат.
Тонът ѝ накара Арейн да повдигне вежди, но херцогинята кимна.
– Дадено.
Лийша се изправи и тръгна към покоите си, за да започне приготовленията за пътуването. След два дни бяха готови, но тогава красиянската армия вече беше пред крепостните стени и градът беше обзет от паника.
Глава 30. Гвардейците на принцесата
334 СЗ зима
Роджър погледна през мъничкия прозорец на килията си; кулата му осигуряваше добра гледка към красиянските сили, които се събираха при Южната порта.
След месеците, прекарани в тази проклета килия, днес трябваше да е денят на освобождението му. Вместо това целият град беше вдигнат по тревога и го бяха забравили.
– Знаех си, че е твърде хубаво, за да е истина – промърмори той. – Ще си умра в тая дупка.
– Глупости – обади се Сиквах от сенките на тавана. – Аз ще те защитя, съпруже. Преминат ли през стените, нас отдавна няма да ни има, когато стигнат до катедралата.
Роджър не я погледна. Вече дори не се опитваше. Сиквах можеше да бъде видяна само когато пожелаеше. Вместо това наблюдаваше с нарастващ ужас как колоните воини нагласяваха големите прашки на позиции.
– Знаеше ли, че това ще се случи? – попита Роджър.
– Не, съпруже – отвърна Сиквах. – Кълна се в Еверам и надеждата ми да попадна в Рая, че не знаех. Преди да се оженим, знаех доста от тайните в двореца на Избавителя, но никога не бях чувала за планове за разширяване извън границите на Дара на Еверам в близко бъдеще. Дарът на Еверам е земя с необятни богатства и хора, които да служат на Еверамовата воля. Най-мъдро беше да останем там поне половин десетилетие.
– След което да подновите завоеванията.
Роджър се изплю през прозореца.
– Това не е нищо ново, съпруже – каза Сиквах. – Благословеният ми чичо никога не е крил това от теб. Шарак Слънце трябва да обедини всички хора, за да бъде спечелена Шарак Ка.
– Демонски фъшкии – каза Роджър. – Защо? Защото го пише в някаква си книга?
– Евджахът... – започна Сиквах.
– Е проклета книга! – сопна ѝ се Роджър. – Не знам дали Създателят съществува, или не, но знам, че не се е спуснал от Рая и не е писал никакви книги. Книгите се пишат от хора, а хората са слаби, глупави и подкупни.
Сиквах не отговори веднага. Роджър отричаше всичко, в което вярваше тя, и можеше да усети напрежението ѝ, желанието ѝ да спори, навлизайки в конфликт със свещената си клетва да бъде послушна съпруга.