„Създателю, нека това се окаже достатъчно“ – помоли се тя.
Когато завърши мрежата, Лийша извади жезъла си. Манипулирайки защитите по повърхността му с пръстите си, тя изпусна бавен, стабилен поток магия към мрежата. Защитите по портата започнаха да сияят все по-ярко, докато жезълът ѝ постепенно започна да гасне.
Ръкавиците я предпазваха от магията, но не напълно. Тя усещаше гъделичкането по пръстите, което преминаваше като тръпка през тялото ѝ. Бебето, което само допреди миг бе напълно неподвижно, започна да рита и да се мята, но то просто трябваше да търпи, докато тя изпразваше енергията от жезъла в портата. Ако доживееха до залез-слънце, трябваше да го презареди.
Силен трясък оповести новия удар по вратата, но този път тя едва потрепна.
– Това ли беше? – попита Уонда. – Може ли да си ходим?
Лийша кимна и тръгна към стълбището.
– Ей! – Уонда посочи с палец през рамото. – Пътят е натам.
– Знам. – Лийша продължи да се изкачва. – Но искам да погледна отгоре, преди да се върнем в двореца.
– Нощ! – изпъшка Уонда, но се втурна по стъпалата, профучавайки покрай Лийша.
Платното покриваше портата от двете ѝ страни, чак до горния етаж на къщичката на вратаря, която се издигаше цял етаж над стената. Тя беше построена от дебел камък, с двайсет и четири прозореца – по осем на север и на юг, по четири на изток и на запад. Тесните отверстия осигуряваха прикритие на петдесетте стрелци, разположени вътре.
Северните прозорци гледаха към големия двор с фонтаните, по чиито калдъръмени пътеки бяха пръснати зарязани търговски сергии и каруци. Някои бяха набързо опразнени от съдържанието си, но повечето бяха изоставени, след като търговците се бяха изпокрили.
Оттук се разклоняваха три улици, на изток, на запад и една право на север, към центъра на града. Лорейн беше изпратила двеста от Планинските си копия там, а други сто и петдесет беше разположила на изток и на запад. Мъжете стояха в готовност, в случай че красиянците успееха да разбият портата.
Стрелците бяха коленичили покрай прозорците в стените на къщата на вратаря. Онези, които гледаха на юг, стреляха непрекъснато, а няколко момчета бързаха да попълнят изпразнените им колчани. Мъжете, които се намираха над върха на крепостната стена, стреляха само от време на време, но самият факт, че стрелят, беше притеснителен.
Лийша отиде до източната стена и погледна към Дървените войници и доброволците, които режеха въжетата на куките и отблъскваха стълбите. Тук-там по някой красиянец успяваше да стигне до върха и да започне да коли защитниците, докато стрелците не го улучеха. Дървените войници се биеха смело, но дал’шарумите бяха създадени за това.
Лийша си пое дълбоко дъх, стегна се и се отправи към южната стена. Уонда отново тръгна пред нея, разговаряйки с лорд Мансън – капитана, командващ стрелците. Мъжът погледна неуверено към Лийша, но знаеше, че няма смисъл да протестира.
– Пиърс, свободен си – извика сержантът на един от стрелците, който беше заел позиция до най-източния ъглов прозорец.
Уонда се озова до прозореца, преди Лийша да направи и една крачка, и надникна навън, за да се убеди, че е безопасно. Внезапно се дръпна назад, заедно с останалите мъже. Силен удар разтресе портата и през прозорците влетяха отломки, гъст прах и парчета натрошени тухли.
Уонда изчака за миг, след това отново надникна, кашляйки.
– Добре, господарке. Бързо сега, докато презареждат. После си тръгваме.
– Честна дума – съгласи се Лийша.
Но когато погледна към красиянските войници, сърцето ѝ замря. Двайсет хиляди. Това беше число, което тя разбираше логически, но съвсем друго беше да го види в действителност. Бяха толкова много. Дори да не успееха да разбият вратата, накрая щяха да надвият стражите по стената.
„Гаред – помоли се тя мислено, – ако някога е трябвало да направиш нещо добро, сега е моментът. Трябва ни чудо.“
По-голямата част от войската беше струпана отзад, огромна кавалерия и хиляди пешаци, готови да атакуват, щом портата падне. Мендингските отряди влачеха отломки от опожарените селища и пълнеха кошниците на обсадните машини. Повечето просто стреляха на сляпо по града, но една беше издърпана по-напред, за да обстрелва по-точно портата. Хората на Мансън бяха съсредоточили стрелбата си точно върху тези воини, но пред тях бяха застанали други с припокриващи се щитове, за да пазят работещите.