Уонда държеше лъка си в ръката, докато минаваха през коридорите на женското крило. Никой не ги спря. Жените бяха мръсни и миришеха на кръв и пушек, но всички веднага ги разпознаваха.
Уонда отвори входната врата и всичко, което Лийша можеше да види, беше вътрешната врата към спалнята ѝ. Отправи се директно към нея.
Но щом Уонда затвори вратата, тя тихичко изписка. Лийша се обърна и я видя просната на пода, обездвижена незнайно как от дребничката Сиквах. Всички стаи бяха претършувани.
Пред нея застана Аманвах.
– Къде са те?
– Къде са кои? – попита Лийша.
Кендал излезе от стаята на Уонда.
– Не са ги скрили тук.
– Ей! – извика Уонда от пода, където я беше притиснала Сиквах.
– Извинявай, Уон – сви рамене Кендал.
– Къде си скрила торбичката ми с хора? – изплющя гласът на Аманвах, привличайки отново погледа на Лийша.
Тя не дочака отговора и започна да пребърква джобовете на престилката ѝ.
– Махни си ръцете от мен!
Лийша се опита да отблъсне жената, но Аманвах с лекота парира опитите ѝ с едно притискане на пръст към рамото ѝ. За момент ръката на Лийша остана безчувствена, след което изтръпна. Скоро щеше да се възстанови, но засега висеше безполезна.
– А! – Аманвах държеше в ръката си торбичката с хора и обърна гръб на Лийша, сякаш нищо друго нямаше значение. – Сиквах! Кендал!
Сиквах пусна Уонда и двете последваха послушно Аманвах, която се отправи към спалнята на Лийша. Едва тогава тя осъзна, че искрящо бялата роба на младата дама’тинга е подгизнала от кръв.
Уонда веднага скочи на крака с дълъг нож в ръка. Лийша я възпря с жест.
– Аманвах, какво се е случило?
Аманвах се обърна към нея.
– Ела и бъди свидетелка, дъще на Ърни. Това засяга и теб.
Лийша и Уонда се спогледаха разтревожено, но я последваха предпазливо.
Сиквах беше катурнала леглото на една страна и сега разчистваше пода и закриваше прозорците с чергите. След като затвориха вратата и стаята потъна в пълен мрак, Лийша си сложи защитените очила.
Аманвах коленичи в средата на стаята, окъпана в червеното сияние на заровете си. Беше цялата в кръв, но като че ли не беше нейна. Тя стисна кървавите пешове на робата си и когато разтвори пръсти, ръката ѝ беше аленочервена. Красиянката изсипа заровете си в тази ръка и започна да ги разклаща.
– Чия е тази кръв? – попита Лийша, усещайки как стомахът ѝ се свива на топка от ужас.
Бебето ѝ се въртеше така, сякаш се канеше да си пробие път навън с ритници.
– Еверам, Създателю на Рая и Ала, дарителю на светлина и живот, твоят благословен син Роджър, син на Джесъм Ин от Речен мост, зет на Шар’Дама Ка и мой почитан съпруг, беше убит.
При тези думи гърлото на Лийша се стегна и тя си помисли, че ще се задуши. Роджър? Мъртъв? Невъзможно.
Гласът на Аманвах я откъсна от мислите ѝ.
– Къде трябва да изчака Сиквах отговорния за това, за да може отмъщението ни да бъде бързо и да го изправи пред твоята безкрайна справедливост?
Тя хвърли заровете и магията проблесна, когато символите се подредиха. Лийша не вярваше, че тези послания са изпратени от Небесата, но не можеше да отрече, че алагай хора имаха истинска сила.
Аманвах огледа заровете и се обърна към Сиквах.
– Тоалетната в южния коридор, четвърти етаж.
Сиквах кимна и изчезна. Дори пред защитеното зрение аурата ѝ се промени, превърна се в безцветен воал от енергия, сливайки се като наметалото за невидимост с всичко, което я заобикаляше. Забеляза се само леко размазано движение, когато се измъкна през вратата, без да пропуска никаква светлина в стаята.
– Отива да убие някого? – попита Лийша и сграбчи ръката на Аманвах, докато тя се канеше да хвърли заровете за втори път.
Аманвах стисна заровете в юмрука си и извъртя китката си да хване ръката на Лийша и на свой ред да я извие така, че Лийша се уплаши да не я счупи. Болката беше силна и ѝ пречеше да мисли.
– Не ме докосвай отново – каза Аманвах, като я отблъсна назад и пусна ръката ѝ.
Уонда пристъпи напред, но гневният поглед на красиянката я възпря.
– Да – продължи Аманвах. – Сиквах прави онова, което трябваше да ѝ заповядам още преди месеци. Унищожава враговете на сина на Джесъм. Вината е моя и сега благородният Колив и благословеният Роджър поеха по самотния път.
– Аманвах – каза Лийша, – ако някой е убил Роджър, можем да кажем...
Аманвах я прекъсна със съскане.
– Повече няма да чакам подкупното чинско правосъдие, докато враговете ни нанасят своя удар. Не ми трябва нито помощ, нито разрешение, за да отмъстя за съпруга ми.