– И да те сполети същата съдба? – попита Лийша. – Не мога да ти помогна, ако убиеш този мъж.
Аманвах я изгледа с изпепеляващ поглед.
– Можеш и ще го направиш. – Тя посочи корема на Лийша. – Детето ти има братовчеди, които растат в моята утроба и тази на Сиквах. Децата на сина на Джесъм, свързани с твоето чрез кръвта. Би ли ги поверила на твоето чинско правосъдие?
Лийша я погледна; знаеше, че е победена, но не искаше да го признава.
– Ядрото да те вземе, не.
Нямаше нужда да се преструва, че плаче, когато тялото на Роджър беше свалено от кулата. Мислеше, че след клането в двора сълзите ѝ бяха пресъхнали, но когато видя приятеля си блед и окървавен, установи, че ги има в изобилие. Беше чакала дълго, мислейки си, че Роджър е на сигурно място в Южната кула. Аманвах беше права. Трябваше да ги притисне по-силно.
– Роджър мъртъв в кулата – каза Арейн по-късно, докато пиеха чай. – Дженсън намерен разпорен в тоалетната.
– И двамата убити в разстояние от няколко часа – отбеляза Лорейн, – и то под носовете ни.
– Да не забравяме и дузината дворцови стражи – обади се Лийша. – Единият от които е убил приятеля ми в килията му, след като вие се съгласихте да го освободите. Мъже, на които Дженсън е заповядвал и плащал. Как мислите, защо дузина въоръжени дворцови стражи са били натъпкани в килията на Роджър?
– Сигурна съм, че не знам – отвърна Арейн. – Знам само, че сега са мъртви. Дворцови стражи, Лийша. Моите стражи. Мъртви, а Аманвах е изчезнала.
– Може би брат ѝ е изпратил хора да я спасят, докато вниманието ни е било насочено към стената – каза Лийша, – и междувременно са използвали възможността да се отърват от опасния министър.
– А може би вещицата е успяла да се сдобие с няколко демонски кости – каза Лорейн.
Лийша кимна.
– Може би. Или има и други обяснения. Въпреки това въпросът очевидно е решен и аз искам да го забравя колкото се може по-скоро.
– Как може да говориш така? – попита настоятелно Арейн. – Не искаш ли правосъдие за твоя свирач? Не те ли интересува?
– Този свирач е спасил повече животи, отколкото Планинските копия са успели да отнемат – сопна ѝ се Лийша. – Той беше най-добрият ми приятел и сърцето ми е разбито, че го няма. – Тя се наведе напред със суров поглед в очите. – Но аз наблюдавах достатъчно дълго този кръговрат. Преди две години Джейсън Златния тон уби господаря на Роджър и вкара Роджър в моя лазарет. След това се опита да довърши работата и Роджър беше затворен заради това, че е искал да се защити. Сега Роджър е мъртъв, най-вероятно по заповед на Дженсън, и Дженсън на свой ред умира. Още колко смърти ще са нужни, за да се сложи край на това? – Тя поклати глава. – Нищо не може да ми върне Роджър, затова не искам нищо друго, освен да го върна в Хралупата и да му осигуря вечен покой.
– Ти можеш да си позволиш лукса да забравиш – каза Лорейн, – след една седмица пътуване на юг. Но убийството е извършено в двореца. Убиецът трябва да бъде намерен и тялото на Роджър е доказателство.
Лийша очевидно изгуби търпение и тресна чашата си върху масата с такава сила, че тя издрънча и се разплиска. Това беше просто поза, но тя беше сигурна, че Роджър щеше да се гордее с изпълнението ѝ.
– Неприемливо. Хората ми и аз сме затворници в Анжие от много време. Барон Кътър скоро ще пристигне в града с хиляди дървари. Когато се появи, той ще има въпроси за това, как приятелят му е бил убит, докато се е намирал под ваша защита, и тогава, по един или друг начин, ще си тръгнем.
– Това заплаха ли е? – попита Лорейн.
– Това е факт – отвърна Лийша.
Лорейн поклати глава.
– Анжие вече не е слабо...
– Не си мислете, че малките ви номера са ме впечатлили, принцесо – каза Лийша. – Знам повече тайни за огъня от вас. Вие спасихте Анжие, но онова, което отприщихте, може да се окаже по-лошо. Ние вършим работата на демоните вместо тях, когато трябва да се обединяваме.
Лорейн изсумтя.
– Не може наистина да вярвате в демонската война на Избавителя.
– Не вярвам в Избавителя – отвърна Лийша, – но не мога да отрека, че демоните се групират срещу нас. Почувствах един в съзнанието ми и знам на какво са способни. Новите ви оръжия ще са безсилни срещу тях.
– Ще видим – каза Лорейн. – Но ние се борим срещу демоните от триста години. И не ние нападнахме първи.
Лийша кимна.
– Всички ние се... посрамихме в тази битка. По ръцете ни има достатъчно кръв. – Погледът ѝ прескочи от едната към другата. – Спасих живота на сина ти, Арейн. И твоя, Лорейн. И двата пъти рискувах своя живот и живота, който нося в себе си. Моля, нека се разделим мирно, като съюзници.