Както винаги заровете проблеснаха и се подредиха в сложна поредица от символи, но посланието беше просто:
~Чакай~.
Отвън се разнесе вик.
Когато Иневера влезе в стаята, Мелан вдигна глава. Тя беше свалила белия си шал и държеше в ръката си черния на майка си. Кева лежеше в краката ѝ мъртва. В другия край на стаята, до вратите, лежаха Мича и Джарвах. Аурите им бяха мътни и те не помръдваха.
Иневера се сепна, когато Мелан се изсмя. Беше толкова неочаквано, че се поколеба за миг.
– Ела, дамаджа! – извика Мелан. – Не виждаш ли иронията? Не те ли заварихме точно по този начин с баба ми преди толкова много години?
Наистина беше така. Иневера не искаше да поема преждевременно водачеството на дама’тингите на каджи, но когато Кеневах беше застрашила плановете ѝ да постави Ахман на Черепния трон, тя не се беше поколебала да убие старата жена.
– Може би – допусна тя, – но това не беше майцеубийство.
– Разбира се, че не беше – ухили се Мелан. – Дъщерята на една плетачка никога не би наранила свещената си майка. Как е Манвах? Още ли е на пазара? Може би е време да я посетим.
Иневера беше чула достатъчно. Тя вдигна своя хора жезъл и изстреля струя магия срещу Мелан.
Щом вдигна жезъла, ръката на Мелан се стрелна под робата ѝ и стисна защитено парче от бронята на скален демон, облечено в злато. Магията се плъзна покрай защитите и затанцува из стаята, оставяйки Мелан недокосната.
„Тя е подготвена за мен“, осъзна Иневера.
– От колко време подготвяш предателството си, Мелан?
Жената вдигна изгорената си безформена ръка.
– И смееш да питаш? – Тя изсумтя. – Много дълго. Мечтая за този ден, откакто за пръв път уви бидото си. Но Еверам ти проговори. Заровете определиха Ахман Джардир за Шар’Дама Ка, а теб за негова дамаджа. Какво ми оставаше, освен да се подчиня?
Мелан я посочи с пръст.
– Но ти не предсказа поражението на Ахман Джардир и не успя да обединиш хората ни в негово отсъствие. Еверам те лиши от благоволението си. Заровете започнаха да говорят против теб, откакто северната курва те смени в постелята му. Време е за нов Шар’Дама Ка и нова дамаджа.
Иневера се засмя.
– Липсва ти онова, което може да задоволи моя син пуш’тинг.
– Никоя жена не може да го задоволи – съгласи се Мелан, – а и на мен ми липсва признанието на народа ни.
– Кадживах.
Иневера изплю името.
Мелан плесна по безформената си ръка.
– Колко възхитително, че самата ти ми даде оръжието. Асъм вече сигурно я е обявил за блажена и тя ще заеме възглавниците ти до трона... няколко стъпала по-надолу. Фигурантка и тъп инструмент, който обаче сме се научили да използваме доста ефективно.
Иневера вдигна своя хора жезъл.
– Нищо няма да използваш, Мелан. Тази вечер ще тръгнеш по самотния път.
В този миг нещо удари Иневера и я запрати в другия край на стаята. Ако не беше подсилена от магията, сигурно щеше да остане да лежи там потрошена и безпомощна. Беше подхвърлена с лекота, като кукла, и когато падна на пода, тялото ѝ бе пронизано от болка и жезълът изхвръкна от ръката ѝ. Тя погледна в посоката, откъдето бе дошъл ударът, но ѝ се зави свят.
Когато погледът ѝ се проясни, тя видя дама’тингата Асави, която би трябвало да е на стотици мили от тук.
Да съветва Джаян.
– Ти си убила сина ми – каза Иневера.
– Собственото ти пророчество го обрече. – Асави притисна ръка към гърдите си. – След като мъдрата дамаджа предпочете на да не го разкрива на сина си, коя съм аз, че да му го казвам?
„И без това нямаше да те изслуша“, помисли си Иневера. Но това по никакъв начин не намали болката, която ѝ причиниха думите на жената, нито гнева, който се разбушува в гърдите ѝ като ураган.
Мелан и Асави застанаха в двете половини на стаята, оставяйки Иневера помежду си, за да ѝ попречат да вижда и двете едновременно. Аурите им сияеха – всяка от тях беше активирала хора, за да се подсили за предстоящата битка. Бижутата и предметите в ръцете им сияеха от магията в тях.
Твърде много сила, за да се чувства Иневера спокойна. Погледът ѝ се стрелна към хора жезъла, но Мелан го изрита настрани.
Направено от крайника на демонски княз, оръжието беше много по-силно от всичките хора на Мелан и Асави. Беше толкова могъщо, че Иневера беше свикнала твърде много да разчита на него и върху себе си имаше твърде малко други предмети с нападателна магия. Единствената ѝ утеха беше, че враговете ѝ не можеха да го използват, защото щяха да им трябват часове, докато разберат как е разположила защитите за активирането му.