– Кой ти каза тази глупост?
– Ти – отвърна Рена. – Мога да чуя пърхането на пеперудени крила в царевично поле. Арлен също го може. И двамата чухме какво каза на Джардир. Ти носиш детето му и се каниш да прехвърлиш вината върху графа.
Това си беше чистата истина. Абсурдният план на майка ѝ, който Лийша толкова глупаво бе приела да осъществи. Едва ли измамата щеше да просъществува след раждането на детето, но поне щеше да разполага със седем месеца, за да се подготви – или да избяга и да се скрие – преди красиянците да дойдат да ѝ го отнемат.
– Това е още по-добра причина да разбера какво се е случило с Ахман – каза тя, мразейки умоляващата нотка, която се беше промъкнала в гласа ѝ.
– Ня’ам представа – отвърна Рена. – Вместо да си губиш времето тук, трябваше да го използваш за търсене.
Лийша кимна, признавайки се за победена.
– Моля те, не казвай на Тамос – рече тя. – Когато му дойде времето, аз ще му кажа, честна дума. Но не сега, не и когато половината красиянска армия е само на няколко мили от тук.
Рена изсумтя.
– Не си проста. Всъщност как билкарка като теб успя да забременее? Дори тъпият Танер знаеше да си го вади преди това.
Лийша наведе очи, неспособна да издържи напрегнатия поглед на Рена.
– И аз се питам същото. – Тя сви рамене. – Историята е пълна с хора, чиито родители са били по-умни от тях.
– Не те питам за историята – рече Рена. – Питам защо най-умната жена в Хралупата има цепеница вместо мозък. Никой ли не ти е казвал как се правят бебетата?
Лийша оголи зъби. Жената беше права, но нямаше право да я съди.
– Щом ти не ми казваш тайните си, не виждам защо аз трябва да ти доверявам моите. – Тя замахна с ръка към долината. – Върви. Преструвай се, че търсиш Арлен, докато не те изгубим от поглед, а после се срещни с него. Няма да те спирам.
Рена се усмихна.
– Все едно можеш.
Фигурата ѝ се разми и изчезна.
„Защо ѝ позволих да се държи така с мен“, зачуди се Лийша, но пръстите ѝ се плъзнаха към корема ѝ.
Защото беше права.
Лийша се беше напила с коузи първия път когато целуна Ахман. Не беше планирала да ляга с него в онзи следобед, но не се и възпротиви, когато той я взе. Глупаво бе предположила, че той няма да се изпразни в нея преди сватбата, но красиянците смятаха, че е грях мъжът да хаби семето си. Беше почувствала как той ускори движенията си и започна да пъхти и можеше да се отдръпне от него. Но част от нея също го искаше. Да почувства пулсирането и топлината в себе си, да приеме риска. Тръпката я доведе до собствената ѝ кулминация.
Онази нощ бе възнамерявала да си свари чай от пом, но вместо това беше отвлечена от пазачите на Иневера и завърши нощта, биейки се рамо до рамо с дамаджата срещу мисловния демон. На следващия ден изпи двойна доза, както и всеки път след това, когато си лягаха заедно, но както обичаше да казва учителката ѝ Бруна, „понякога каквото и да правиш, силното дете намира начин да оцелее“.
Иневера огледа Тамос, когато зеленоземският принц се изправи пред Ашан. Той беше голям мъж, висок и мускулест, но нелишен от грациозност. Движеше се като воин.
– Предполагам, че ще искате хората ви да претърсят долината? – рече той.
Ашан кимна.
– Вие също.
Тамос кимна в отговор.
– По сто души от всяка страна?
– Петстотин – каза Ашан, – под примирието на Домин Шарум.
Иневера видя как скулите на принца се напрегнаха. Петстотин мъже не бяха нищо за красиянците, само нищожна частичка от армията на Избавителя. Но бяха повече, отколкото Тамос беше готов да отдели.
И въпреки това нямаше друг избор, освен да приеме, и той даде съгласието си.
– Откъде да съм сигурен, че вашите воини ще спазят примирието? Последното нещо, от което се нуждаем, е тази долина да се превърне във военна зона.
– Моите воини ще се движат със спуснати була дори през деня – каза Ашан. – Няма да посмеят да нарушат заповедите ми. Онези, които ме притесняват, са вашите хора. Не ми се иска да пострадат заради някое недоразумение.
Принцът оголи зъби.
– Мисля, че ще има пострадали и от двете страни. А как криенето на лицата им ще гарантира мира? Мъж със скрито лице не се страхува от наказания.
Ашан поклати глава.
– Истинско чудо е, че вие, диваците, сте оцелели толкова дълго през нощта. Мъжете помнят лицата на онези, които са им сторили зло, и такава вражда трудно се загърбва. Ние носим булата през нощта, за да се бием като братя, забравили кръвните вражди. Ако хората ви си скрият лицата, в тази прокълната от Еверам долина повече няма да се пролее кръв.