Когато Абан стигна до мястото на дока, откъдето бе скочил шпионинът, Хасик и двама от шарумите все още стояха вкопчени в гребната лодка. Онези, които се бяха опитали да последват Хасик и шпионина в езерото, така и не се появиха на повърхността.
В това нямаше нищо изненадващо. Красиянците не бяха плувци, а тежките бронирани плочки, пришити към черните им роби, повличаха бързо надолу онези, които бяха паднали в студените води на езерото. Абан се опита да си представи какво е усещането. Достатъчно пъти го бяха душили в шараджа, за да знае какво е да припаднеш от липсата на въздух, но да бъдеш заобиколен от тъмна вода и дори да не знаеш кой е пътят нагоре…
Той потрепери.
Керан беше застанал на дока и лицето му бе изкривено от ярост. Най-важна за шарумите беше гордостта им, а шпионинът ги беше направил на глупаци пред очите на десетки зяпачи. Несъмнено Керан щеше да убие първия нисшестоящ, чийто поглед не му беше харесал.
Но кхафит или не, Абан не беше нисшестоящ и се нуждаеше от своя строеви офицер, а не от някакво сърдито хлапе.
— Добре се справи — каза тихо той, когато застана до него на дока.
Керан се намръщи.
— Провалих се. Трябва да се…
— … гордееш — отряза го Абан, преди офицерът да успее да изрече някоя мазохистична прокламация. — Представи се по-добре от всички шаруми в преследването. Каква бързина! Какви умения! Новият ти крак направо засрами стария.
— И въпреки това не беше достатъчно — изръмжа Керан.
Абан сви рамене.
— Иневера. Нищо не се случва без волята на Еверам. Каквото и да е откраднал шпионинът от дома на Шарум Ка, значи, Създателят е пожелал враговете ни да го получат.
Това бяха глупости, разбира се, но иневера винаги служеше като успокоение и подкрепа за раздразнените евджахци.
— Значи, волята му е била да изгубя крака си? — процеди Керан през стиснатите си зъби. — Да се удавя в коузи и да се въргалям в собствената си мръсотия, докато един дебел, сакат кхафит се оказа по-добър от мен и ботушът му стъпи върху врата ми? И сега е иневера, че не мога дори да задържа един чински шпионин, който ми беше в ръцете? — Строевият офицер се изплю във водата. — Изглежда, Еверам желае единствено непрекъснато да ме унижава.
— Славата тепърва ще дойде, офицер — каза Абан. — Ще има слава за всички, които участват в Шарак Слънце и Шарак Ка. Достатъчно лошо беше, че те намерих да се въргаляш на пода и да оплакваш съдбата си. Не те измъкнах оттам, за да ми се оплакваш и сега.
Керан го изгледа мрачно, но Абан издържа погледа му.
— Прегърни болката, шарум.
Ноздрите на строевия офицер пламтяха, но той кимна. Абан се извърна, за да се поклони на приближаващия се Джаян.
Шарум Ка погледна към тъмното езеро.
— Как успя шпионинът да тича по водата? — Той се обърна към Асави. — Не каза ли, че чините не използват магията на хора?
— Това не беше магия, Шарум Ка — каза Абан, привличайки вниманието на всички. — Чувал съм за този феномен от хора, които са се върнали от чинските села в мочурищата. Те строят малки острови, наречени „краног“, до които се стига единствено по каменни пътеки, скрити под повърхността на водата. Камъните са разположени неравномерно и преминаването по тях е лесно за онези, които познават пътеката, но е трудно за демони… или хора да ги последват.
Джаян изсумтя, докато осмисляше информацията и гледаше как издърпват първия шарум обратно на дока. Мъжът трепереше и кашляше вода, но иначе изглеждаше наред.
Докато от водата не изскочи едно пипало и не се уви около крака му. Шарумът едва успя да изпищи, преди да бъде дръпнат обратно под водата.
Хасик замръзна и очите му зашариха по тъмната повърхност в търсене на водния демон, но другият шарум започна да крещи и да маха със свободната си ръка, вкопчен с другата в лодката:
— В името на топките на Еверам, хвърлете ми въже! Бързо!
И гюрултията привлече демона точно към него. Едно пипало се уви около гърлото му, виковете му секнаха и той беше издърпан под водата.
Хасик използва точно този момент, за да се опита да се издърпа в лодката. Малкият съд се наклони под тежестта му, заплашвайки да се преобърне, но той някак си успя да се претърколи вътре и да спре клатенето.