— Предположения — каза Асави. — Еверам може би ще ни покаже по-ясна пътека сега, след като разклонението премина.
Всички се умълчаха, докато тя хвърляше заровете. Мнозина от тях го виждаха за пръв път след техния Хану Паш. Когато приключи, Невестата вдигна глава, а сиянието на хора обагри белия ѝ воал в червено, сякаш бе просмукан с кръв.
— Няма значение какво е взел шпионинът — каза тя. — Трите херцогства са се обединили срещу нас и вашите врагове разполагат с всичко необходимо, за да нападнат.
В очите на Джаян се появи нетърпелив блясък.
— Къде? Кога?
Един здравомислещ командир би проявил загриженост пред неизбежното нападение, но младият Шарум Ка виждаше в него само възможност за спечелване на слава, шанс да се покаже достоен за Черепния трон.
Дама’тингата погледна заровете и очите ѝ пробягаха по неразгадаемата шарка. Абан никога не им беше вярвал. Не отричаше, че в тях има магия, че дават информация, която можеше да е изумително точна, но като че ли разчитането им беше толкова наука, колкото и изкуство, а и не казваха всичко.
— Ще нападнат по суша и по вода — каза Асави.
— О? — рече Джаян. — И сигурно ще използват оръжия? И воини? Това ли е най-доброто, което твоите зарове…
Асави вдигна заровете и от тях бликна енергия, обливайки цялата стая в червена светлина. Изглеждаше, сякаш ще изпепелят пръстите на дама’тингата, но тя ги държеше спокойно, докато мъжете се отдръпнаха по-далеч от светлината.
За миг настъпи тишина. Абан погледна към Керан и му кимна да излезе напред.
Строевият офицер го погледна така, сякаш го бяха накарали да влезе в яма с алагаи, но после отиде и без колебание или оплаквания коленичи пред Асави и опря дланите си на пода. Наведе се напред и притисна чело между тях.
Асави го погледна и кимна.
— Говори, офицер.
— Почитаема и мъдра дама’тинга — започна предпазливо Керан. — Не че ние, обикновените мъже, се съмняваме в думата на Еверам, но ако има нещо, което заровете могат да ни кажат относно местата, където да разположим силите си, това може да се окаже решаващо за победата.
— Заровете не казват нищо за такива неща — отвърна Асави, — защото враговете ни наблюдават дали случайно не знаем нещо за техните намерения. Ако шпионите им забележат движенията ни, те ще променят плановете си, отхвърляйки пророчеството. — Тя вдигна пръст. — Но макар че не могат да ни кажат къде, те ще ни кажат кога. Ще ни нападнат по Новолуние.
Кхеват примигна.
— Невъзможно. Няма да посмеят…
— Ще посмеят — прекъсна го Асави, — по същата причина, поради която ти се съмняваш. Те смятат, че Новолунието ще ни разсее. Ще ни прави по-слаби.
Джаян се намръщи.
— Баща ми казва, че чините имат чест, макар и по-скромна от нашата, и че са смирени пред Еверам. Но едва ли е така, щом се осмеляват да ни нападнат в деня, когато се подготвяме за издигането на Алагай Ка.
— И не само това — обади се Асави, привличайки погледите на всички. — Те ще нападнат през нощта.
Глава 26
Първи удар
334 г. СЗ, Зима
Брайър тичаше бързо, приведен и с разтуптяно сърце, използвайки всяко прикритие, което можеше да намери. Все още бе облечен с откраднатите черни дрехи и тъмнината го покриваше като удобно одеяло.
Наоколо нямаше много ядрита. Каквото и да говореха за народа на баща му, красиянците бяха прочистили терена около Пристан от ядрони толкова добре, че дори нощем нямаше от какво толкова да се страхуват.
Но в тъмното имаше и други хищници.
Тамос беше използвал празненствата по случай настъпването на Новолунието, за да придвижи силите си по-близо, като ги бе разположил зад малка група дървета в основата на Възвишението на Колан. Когато Брайър изскочи от гъсталака точно пред тях, конят на графа се стресна и се вдигна на задните си крака, цвилейки оглушително.
Брайър замръзна на място от страх, че графът може да бъде хвърлен на земята, но Тамос остана на седлото и майсторски успокои коня си.
— Нощ, момче — изръмжа той с нисък и ядосан глас. — Нима искаш да издадеш позицията ни и всички да ни избият?
— Те знаят — каза Брайър.
— А?
— Видях ги — продължи момчето. — Шарумите се промъкват през гората, за да застанат зад нас. Знаят, че сме тук.
— Да ги изядрят дано — изръмжа Тамос. — Колко са? На коне ли са?
— Много повече от нас — отвърна Брайър. Не го биваше много в числата. — Но повечето са пеша.