Не беше успял дори да се наслади на мисълта, когато лактънците се опитаха да я превърнат в действителност. Досега се бяха ограничавали в обстрел на доковете и брега, но тази вечер снарядите достигаха навътре в сушата, поразяваха сградите и палеха пожари из целия град.
— Първата нощ от Новолунието — изръмжа Кхеват, — а те изгарят жени и деца.
— Напълно нормално — отвърна Абан. — Ние не зачетохме техния свещен ден на първия сняг, когато превзехме града, и видях какво направиха шарумите с техните жени и деца.
— Чински жени и деца — каза Кхеват. — Неверници, до които не достига светлината на Еверам.
Абан сви рамене.
— Може би. Във всеки случай са глупаци, ако смятат, че ще спечелят, като ни нападат по Новолуние.
Кхеват изсумтя.
— Дори някак си да успеят да спечелят битката, дамаджите няма да стоят със скръстени ръце. Те ще съберат всички воини в Дара на Еверам и ще избият по хиляда чини за всеки изгубен шарум.
Брайър гледаше как Тамос се навежда и доближава запалена клечка до хартиената тръба, която беше забил в пръстта.
Стрелците ги очакваха, но не бяха достатъчно, за да спрат атаката на бронираната му кавалерия. Ако красиянците бяха разположили много войници на върха, щяха да ги включат в битката. Но те оставиха мъжете на хълма да умрат.
Фитилът пламна и фойерверкът излетя със свистене, оставяйки след себе си червена огнена следа. Брайър го следеше с ококорени очи. Майка му приготвяше такива за празниците, но за неща като тези само беше чувал. От юг и изток излетяха други фойерверки, които даваха сигнал, че силите са готови за нападение.
— Красиви са — каза момчето.
— Лийша Пейпър ги направи за едно друго Новолуние. — Гласът на Тамос звучеше глухо, тъжно. — Виждал съм много несполучливи фойерверки, но не и нейните. Никога нейните.
Той допря два пръста до спойката на нагръдника си, сякаш искаше да се убеди, че нещо е там.
— Чудя се какво ли ще си помисли билкарката — обади се Самент, — ако знае, че фойерверките ѝ дават сигнал за началото на такова кръвопролитие.
Тамос се обърна към него с пламтящ поглед, но от ниското прозвуча рог, който привлече вниманието и на двамата мъже. Графът си пое дълбоко дъх и когато го изпусна, сякаш се смали. Пъхна крак в стремето и се метна на седлото.
— Вече е късно да се притесняваме какво ще си помислят жените. — Той вдигна копието си. — Стрелци! Убивайте всичко, което се движи по доковете, докато корабите не влязат в пристанището. Не чакайте заповед!
Брайър изтича до една от големите скали край пътя, изкатери се бързо върху нея и се просна по корем върху камъка, за да наблюдава приближаващите се сили.
— Какво виждаш? — попита Тамос.
Възвишението на Колан представляваше оголена от трите си страни скала, към върха на която водеше каменист път.
— Твърде много шубраци, за да стрелят — каза момчето. — Напредват пеша. Стрелците остават отзад.
— За да запазят силите си за завладяването на хълма — каза Тамос. — Ако успеят, ще засипят доковете със стрели, докато лактънците слизат на брега.
Брайър се накани да се спусне долу, но Тамос го възпря.
— Остани тук, Брайър. Това е войнишка работа.
— Моят дом — изръмжа Брайър. — И моята война.
Тамос кимна.
— Но ти се биеш по начин, по който другите не могат, Брайър. Само ти можеш да се измъкнеш от този хълм и да съобщиш на другите какво става тук. — Той бръкна в бронята си и извади сгънат лист хартия. — Само ти можеш да отнесеш това на Лийша, ако не оцелея тази нощ.
Гърлото на Брайър се сви, когато взе хартията. Той харесваше графа, но шарумите, които идваха, бяха много.
Твърде много.
Тамос нададе силен вик, смушка кобилата си и поведе отряда си надолу по пътя.
Наблюдавайки тежките коне, Брайър усети прилив на надежда. Беше очаквал, че конниците ще забавят ход, когато достигнат копията на шарумите, но Дървените войници и техните коне носеха лека дървена броня, която беше подсилена със защитен лак. Те отблъскваха вражеските копия настрани, докато гигантските мустанги тъпчеха мъжете като трева, оставяйки след себе си само кървави трупове.