Но когато достигнаха подножието на хълма, красиянците подпалиха големи бурета с масло и към небето се устремиха гигантски пламъци. Когато конете се появиха в полезрението на вражеските стрелци, големи огледала уловиха и отразиха светлината. Шарумите започнаха да стрелят по приближаващите се воини, без да се интересуват, че сред тях има и от техните хора.
Стрелите започнаха да намират пролуки и слабости в бронята на Дървените войници. Мъже крещяха и коне цвилеха от болка, докато вражеските бойци се втурнаха да ги обградят на равния терен.
Тамос даде знак и кавалерията му направи рязък завой, като ято птици, устремявайки се към възвишенията.
Това беше временна отсрочка, но шарумите бързо напредваха и все повече воини заливаха хълма. В светлината на огньовете Брайър можеше да види, че робите им не са черни или кафяви, а зелени.
Това обясняваше защо командирът им ги жертваше с такава готовност. Това изобщо не бяха красиянци, а райзънски мъже, принудени да влязат в армията. Те щяха да свършат кървавата работа, а господарите им щяха да завземат хълма.
Брайър си спомни Ича, спомни си съчувствието, което бе изпитал към него. Изтезанията може и да бяха жестоки, неправилни и безсмислени. Но не бяха нищо в сравнение с онова, което бе готов да направи врагът.
Брайър знаеше, че нищо няма да попречи на красиянците да превземат Възвишението на Колан. Той потърка с пръсти хартията, която му беше дал графът. Ако смяташе да бяга, трябваше да го направи скоро.
По главния път беше опасно, затова Брайър се придвижи от другата страна, за да се спусне по скалното лице. С уменията си и черните дрехи, които все още носеше, той можеше да отиде навсякъде, където другите не можеха.
Или поне така си мислеше.
В първия момент му се наложи да разтърка очи, защото реши, че му играят номера. Нощното му зрение беше силно, изострено от продължителния живот на тъмно, но дори то имаше своите ограничения.
Той замръзна на място, напрягайки поглед под слабата звездна светлина и пожарите, които бушуваха край водата, докато капитан Делия и останалите нападаха пристанището.
Ето го отново. Движение на скалите. По всичките скали.
Стотици дал’шаруми се катереха по Възвишението на Колан.
Той се втурна на другата страна и се затича към стрелците.
— Шаруми на скалите! Шаруми на скалите!
— Виждам един! — извика някакъв стрелец и стреля към скалите.
Сигурно пропусна, защото изруга и зареди нова стрела.
Все повече стрелци започнаха да потвърждават, че виждат приближаващите воини, и обърнаха гръб на доковете, за да атакуват по-близките мишени. Но шарумите, облечени в черно и притиснати към стръмния склон, бяха трудни мишени и повече стрели бяха похабени, отколкото красиянци убити.
Тамос препусна с коня си към сержанта на лактънските стрелци.
— Кажи на хората си да престанат да хабят стрелите си и да продължат да стрелят по онези докове! Ще оставя сто конници да ги пазят.
— А останалите? — попита Самент, който яздеше до него.
Тамос посочи надолу по хълма.
— Останалите отиваме да унищожим стрелците, които са се разположили там. Дори да превземат възвишението, няма да имат полза от него. — Той погледна към Брайър. — Като започне суматохата…
Брайър кимна. Нямаше да е трудно да се измъкне, прикриван от четиристотин тежки коне.
Графът нададе вик и пришпори коня си, преди още да беше успял да премисли пътя си за бягство. Дървените войници препуснаха с тътен надолу по хълма, помитайки чи’шарумите. За разлика от предишното излизане, те продължиха напред, докато не стигнаха равния терен, и се насочиха право към редовете от елитни дал’шарумски стрелци.
Красиянците не бяха очаквали този ход, но изненадата им не трая дълго и те започнаха да засипват конниците с унищожителен огън, който разреди редиците им. Конете не можеха да препускат с цели брони и когато стрелите започнаха да намират пролуки, конниците пищяха и падаха, като често повличаха със себе си и съседите си.
Но това не им попречи да наберат скорост и изведнъж връхлетяха стрелците, мушкайки наред с кавалерийските си копия, докато големите им коне тъпчеха и мачкаха с копита. Стрелците нямаха никаква защита и бързо бяха прегазени.
Но докато унищожаваха стрелците, красиянската армия напредваше. Това не бяха чи’шаруми, на които им бяха връчили копията и ги бяха принудили да воюват. Това бяха истински шаруми, родени за бой и обучавани още от деца; мнозина от тях също яздеха коне. Те се приближиха от всички страни, като разкъсваха редиците на Тамос и създаваха хаос сред хората му.