Выбрать главу

Час по-късно без предупреждение дойде и нападението — ръката на един грамаден дървесен демон, обграден от биещи се дамати, се превърна в огромно пипало, увенчано с рога. Ударът му събори на земята половин дузина мъже. Защитите, избродирани със сребърни нишки по робите им, успяха да го омекотят, но всички бяха зашеметени, тръскаха глави и се опитваха с усилие да се изправят дори до седнала позиция.

Хошкамин се втурна да защитава своите братя дамати. Щитовете на воините му можеха по-добре да отразят ударите на мимика, но демонът се завъртя и пипалото му се провря през тесния процеп между щитовете и земята. Един шарум изпищя в агония и всички изпопадаха по земята, мнозина с отрязани крака.

Ашия с облекчение видя, че съдбата бе пощадила Хошкамин. Магията на дама’тингите можеше да лекува почти всичко, но дори тя не можеше да накара онова, което бе отрязано, да порасне отново. Тя се втурна напред и нададе вик с надеждата, че ще отвлече вниманието на съществото от братята ѝ в нощта, докато те се прегрупират.

Асъм я последва, но съпругът ѝ не беше извлякъл никаква магия по време на нощната битка и изоставаше. Което беше добре. Асъм беше надминал всички очаквания, но тъй като единствените му оръжия бяха защитените нокти, той нямаше никакви шансове срещу този враг.

Пипалата се стрелнаха към нея, но Ашия беше готова. Тя избегна първото, прескочи второто и отби третото с щита си, без да намалява скоростта си. Когато се приближи, я нападнаха още две и тя пусна щита си на земята, за да се гмурне между тях.

Претърколи се и отново скочи на крака, използвайки инерцията си за допълнителна сила, когато заби с две ръце копието си в сърцето на демона. Магията избухна, отблъсквайки я назад, и тя почувства как я изпълва сила, каквато никога не беше усещала. Черните очи на мимика се разшириха от изненада и Ашия впери поглед в него, копнееща да види как се стопява нечестивият му живот.

— Еверам ще те изгори в името на Енкидо!

Демонът изпищя и тя се опита да издърпа копието си, за да го забие отново, но установи, че то се е заклещило. Без да отмества поглед от тъмните очи на съществото, Ашия осъзна грешката си.

От гърдите на мимика израсна ръка на скален демон, която я сграбчи здраво и я събори на земята, оставяйки я без въздух, а ноктите застъргаха по плочките от защитено стъкло, вшити в робата ѝ. Не успяха да ги пробият, но това нямаше никакво значение, защото Ашия почувства как ребрата ѝ изпукват.

Копието ѝ, забито дълбоко в тялото на демона, премина през плътта му като лъжица през гореща смола и падна на земята встрани от ръката ѝ. В робата ѝ имаше скрити и други оръжия, но стисната в задушаващата хватка, Ашия не можеше да ги достигне.

„Еверам, готова съм“, помисли си тя. Беше Му служила във всичко и щеше да умре от ноктите на алагай, както изискваше шарумската ѝ кръв. В това нямаше позор. Съществото беше същото като онова, което бе убило учителя ѝ, като онова, с което Избавителят се беше сражавал на равни начала. Това беше добра смърт.

Докато мимикът се приготвяше да нанесе смъртоносния удар, до нея скочи Асъм. Тя искаше да извика, да му каже да бяга, но дори да имаше достатъчно въздух, нямаше да го опозори по този начин.

„Ще тръгнем заедно по самотния път“, помисли си Ашия. За какво друго можеше да мечтае едно семейство? Еверам ги беше събрал в живота. Достойно беше да са заедно и в смъртта.

Но тогава Асъм удари и магията лумна толкова ярко, че изгори защитените очи на Ашия. Образът се запечата в ретината ѝ за няколко секунди дори докато мигаше и тръскаше глава. Нокътят, който я държеше, отпусна натиска си, когато съществото беше разтърсено от експлозията на магията, а после се отдръпна съвсем.

Ашия стисна здраво очи за миг и ги отвори.

Асъм държеше ръката на демона в сияеща от магия хватка, която прогаряше плътта му. Съпругът ѝ се беше съблякъл по обикновено бяло бидо, беше захвърлил дори сандалите си и белите превръзки на ръцете си.

Едва сега тя разбра защо беше крил ръцете си през последните дни. Юмруците му, както и цялото му тяло, бяха покрити със зараснали белези. Също като баща си, и Асъм беше изрязал защитите в плътта си, така че самото му докосване да бъде проклятие за децата на Ний.

Сиянието не се бе виждало досега, докато се биеше без помощта на символите, доказвайки се пред Еверам и шарумите. Но сега защитите бяха изписани с огън върху кожата му и той грееше толкова ярко, че около него се беше образувал ореол, който се виждаше от всички, независимо дали имаха защитено зрение, или не.