Тя пристъпи към херцогинята и макар Аманвах да беше по-ниска и наполовина по-слаба от жената, в аурата на Лорейн проблесна страх; несъмнено помнеше с каква лекота дама Горджа беше избил всички в тронната зала.
— Стражи! — извика Лорейн и Бруз за миг се озова пред нея, насочвайки алебардата си срещу Аманвах.
Тя имаше широко, извито острие, което можеше да промушва и сече еднакво добре. Лийша видя проблясващите защити, гравирани върху стоманата.
Аманвах изгледа мъжа така, сякаш беше буболечка, която трябваше да бъде смачкана, но се спря и вдигна ръце.
— Не ви заплашвам, херцогиньо. Просто се притеснявам за сигурността на съпруга ми. Ако не вярвате на друго, повярвайте поне на това. Заровете ми казаха, че ако остане в затвора, той ще бъде в голяма опасност.
— Всички сме в опасност, докато брат ви е пред стените — каза Лорейн, докато шестима Дървени войници се втурваха в стаята и обграждаха Аманвах. — Но щом сте толкова загрижена за безопасността на съпруга си, можете да отидете при него.
Тя даде знак на войниците да отведат Аманвах.
— Накарайте някоя жена да я претърси, преди да я отведете в кулата — каза Арейн. — Не искаме да вкара тайно вътре демонски кости.
Един от стражите посегна към нея, но Аманвах се отдръпна и бързо го заобиколи, като отиде при Лийша. Взе торбичката си с хора, свали всичките си бижута, включително защитената си гривна и колие, пусна ги вътре и дръпна пристягащите връвчици. После я подаде на Лийша, докато стражите отново я заобиколиха, този път с насочени към нея копия.
— Ще ги пазя — обеща Лийша. — Заклевам се в Създателя.
— Еверам ще очаква да изпълниш обещанието си — каза Аманвах, докато я отвеждаха към кулата.
Когато слънцето изгря, Лийша все още не беше приключила със защитаването на Южната порта. Джансън беше спазил обещанието си. Портата беше обгърната в мрак, върху входа и подвижната вертикална решетка падаше на дипли дебело платно. Дори нямаше да разбере, че зората е настъпила, ако не бяха трясъкът и потреперването на земята, когато красиянските стрелци откриха огън с прашките.
Лийша залитна назад, но Уонда беше там и я подхвана. Разнесе се трополене и земята беше засипана от парчета камъни. За щастие, врагът не беше успял да открие големи скални блокове.
— Тук не е безопасно, господарке — каза Уонда. — Трябва да се махаме.
— Никъде не отиваме, докато не си завърша работата — каза Лийша.
— Детето… — започна Уонда.
— Ще ми бъде отнето, ако пробият пред портата — прекъсна я Лийша, — ако полубрат му просто не го изтръгне от утробата ми.
Думите ѝ накараха Уонда да оголи зъби, но възраженията ѝ секнаха и Лийша се върна към рисуването на защити по голямата дървена врата и тежките напречни греди. Уонда беше свалила три вятърни демона, които летяха над града, и ги беше изкормила в къщичката на вратаря, като бе напълнила няколко кофи с вонящата им, богата на магия сукървица.
Лийша носеше фини ръкавици от мека кожа. Тя топна четката си в гъстата смърдяща течност и нарисува още защити; гладките извити линии ярко засияха пред защитеното ѝ зрение. Всяка една беше свързана със съседната си, като заедно образуваха мрежа, която щеше да укрепи портата. Дори сега защитите проблясваха при всеки удар и бързо изцеляваха дървото от повредите. Докато беше тъмно, бариерата само щеше да се подсилва, докато бомбардировките продължаваха.
„Създателю, нека това се окаже достатъчно“ — помоли се тя.
Когато завърши мрежата, Лийша извади жезъла си. Манипулирайки защитите по повърхността му с пръстите си, тя изпусна бавен, стабилен поток магия към мрежата. Защитите по портата започнаха да сияят все по-ярко, докато жезълът ѝ постепенно започна да гасне.
Ръкавиците я предпазваха от магията, но не напълно. Тя усещаше гъделичкането по пръстите, което преминаваше като тръпка през тялото ѝ. Бебето, което само допреди миг бе напълно неподвижно, започна да рита и да се мята, но то просто трябваше да търпи, докато тя изпразваше енергията от жезъла в портата. Ако доживееха до залез-слънце, трябваше да го презареди.
Силен трясък оповести новия удар по вратата, но този път тя едва потрепна.
— Това ли беше? — попита Уонда. — Може ли да си ходим?
Лийша кимна и тръгна към стълбището.
— Ей! — Уонда посочи с палец през рамото. — Пътят е натам.
— Знам. — Лийша продължи да се изкачва. — Но искам да погледна отгоре, преди да се върнем в двореца.